Св. Атанасий Синаит, един от ранните отци на Църквата, казва: „Православието е истинска представа за Бога и творението.“ Следва да разбираме, че Православието е права вяра и самата истина. Христос казва :„Аз Съм пътят, истината и животът“. Той е въплътената Истина. Ние можем да намерим и познаем Истината само в Христос, следователно, можем да се спасим само в Христос.

 

Съгласно казаното по-горе, Православие – Истина – се отъждествяват с Христос, Който е Вечната Истина. Бог Троица е източник на Истината. И това, че Той изразява Своето съществуване с фундаменталното и вечно Православие, към което се призовават хората, също се явява Истина.

 

След грехопадението човек изгубил Божията благодат, отпаднал от Бога, от Истината. За да възстановят общението с Бога, потомците на първия Адам  са длъжни да влязат в общение с новия Адам, т.е. Христос. Спасението на човека е възможно само в Христос.

Във вид на каква истина ни се предлага Христос? Къде остава тя чиста и неизменна? Отговор ще намерим в Свещеното Писание, където Христос се назовава „стълб и утвърждение на истината“ / 1 Тим. 3:15/.

Волята на Бога е да дойде човек при Истината, т.е. при Христос /въплътен в Православието/ и само в Неговото тяло – Църквата. Изкуплението на човека е възвръщане и съединение с Бога, и спасението на човека е възможно само в Църквата. Църквата е създадена на земята, защото само в нея човек може да намери своето истинско съществуване, да се съедини с Бога и с целия свят.В Църквата човек намира смисъла на живота, своя път и преди всичко, истинското съединение с другите хора и цялото творение. Според св. ап. Павел Църквата е „ Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“. /Еф. 1:23/

Спасението, което Христос ни дари чрез Своето разпятие на Кръста и Възкресение, продължава в Църквата. Затова блажени Августин нарича Църквата „Христос, простиращ се във вековете“. Това означава, че Църквата е Христос, Който даже след Своето Възкресение и Възнесение, продължава спасението на света в Светия Дух. Човечеството непрекъснато намира Бога в тялото Христово – Църквата. „Затова ние не можем да отделим Христа от Църквата. Не може да има Църква без Христа, не може да има Христос извън Църквата, т.е. няма истина, няма и спасение. Истината, съществуваща извън тялото Христово, извън Църквата, прилича на златен прах в калта. Това са разсеяни лъчи на божествено присъствие в падналата природа на човека, който е неспособен да стане и се спаси“.

Ако някой иска да познае в пълнота Христос, той задължително трябва да се приобщи към Църквата. „Извън Църквата, дори в така наречените „християнски“ ереси, не може да бъде открит истинния Христос и няма възможност за спасение“.

Изказването на св. Киприан, епископ Картагенски, че „вън от Църквата няма спасение“, не е преувеличено. „Без Църквата не можем да познаем Христос. Така както без Църквата не можем да разберем Свещеното Писание, Библията, която принадлежи на Църквата. Вярно е и твърдението, че Църквата трябва да бъде израз на Христос в цялата Му пълнота. В противен случай Христос остава неизвестен и недосегаем, а човек остава извън спасението – такава е участта на различните ереси. Само в църквата, Православието, т.е. правилната вяра, човек истински среща Христос и се спасява.

Църквата, според един свети отец, е „събрание на православни хора“. Църквата живее във вековете и живее като Православие. Църквата е немислима без Православие и само в този смисъл можем да разберем Църквата като предание, което се  явява божествено и динамично движение на Бога в Историята. Румънският богослов Димитър Станилас казва, че „Православието е живо състояние, непрекъснат живот на Църквата“.

„Църквата винаги е смятала за своя най-висша отговорност и задължение да съхрани в Светия Дух неизменна и чиста апостолската вяра.“ Църквата се грижи всяко едно от децата й да остане в истината, в „ортодоксията“ и в „ортопраксията“, т.е. правата вяра и правото действие.Всеки християнин в Църквата е длъжен не само просто да вярва, но да вярва в единия Бог. Да вярва не само във висша и невидима сила, но в Бог-Троица, Който   се е открил в Христа. Трябва не просто да обича, но да обича Бога и своя ближен.

Като се има предвид това, лесно е да се разбере, защо Църквата отхвърля всеки, който изкривява правдата или отказва да я приеме. Тя го отхвърля като еретик не поради недостатъчна любов към човека, а от прекомерна любов, тъй като извън Църквата няма спасение. Християнинът е длъжен да приеме всичко, което ни е открил Христос и което дава Неговото Тяло /Църквата/. Той трябва да приеме цялата истина, а не минимума. Православието е в пълнотата на вярата. Само Православната Църква дава пълнотата на истината за Христос.

В днешно време сме свикнали да опростяваме нещата и сме станали равнодушни към Истината на Църквата. Повърхностно и лекомислено отделяме внимание на външните форми и твърдим, че е достатъчно да приемем основата на вярата, а всичко извън това е безсмислено. Трябва да изоставим догматите и каноните написани от човека и „заради любовта към човека.

Догматите  като правила на вярата не разрушават единството на вярата. Те са границите на Православието, Църквата, за да отделят от ереси Църквата като православие. Затова Църквата, като основа на вярата е пълнота на истината в Христа. Църквата мобилизира силите си срещу ересите, защото нейна основна задача е да съхрани истината неизменна. Гоненията на Църквата никога не са заплашвали единството й, а често са допринасяли тя да събере силите си. Ересите винаги са носили беди. Затова ересите, които са отдалечаване от истината, заплашват съществуването на самата Църква и нейното единство. Христос, разделен, Който не е цялостна, въплътена истина, не е Христос, Който спасява. Еретиците не отричат истината, не се отказват от Христос, но не Го приеман в пълнота. Арий, например, като приемал човешката природа на Христос, отричал божествената. Други приемали Неговата божествена природа, но отричали човешката. Никой от тях не приемал Христос в Неговата пълнота и неделимост.

Ереста се старае да подчини истината на църковното предание на критерия на падналия човек. Еретикът става съдия и дава оценка на истината. Затова повечето еретици на всяка епоха са рационалисти. Еретикът става най-напред жертва на гордостта, която го изпълва с увереност в собствената правота. Така се отдалечава от животворната божествена благодат и се опитва да се спаси със собствени сили, а не с истината дадена от Бога. Ереста неизбежно води към религията „от човека“.

И така борбата на светите отци против различните ереси била насочена към съхранение на истината, която е условие за спасение и за запазване на всеки човек в лоното на Църквата, т.е. тялото Христово.  Светите отци никога не водили богословски диспути с еретиците, премълчавайки това, което ги разделя и подчертавайки онова, което е общо за тях, както е присъщо на съвременните богословски диспути.  Те свиквали Вселенски събори не за „минимум“ вяра, за да намерят нещо общо с еретиците, но да определят това, което ги разделя. Следвали са неотклонно истината, че ако Църквата е безразлична към съхраняване на вярата и преданието, тя няма да бъде вече Църква на Христос, негово Тяло. Няма да има отношение към Христос и Неговата жертва на Кръста, а ще бъде  човешка организация или политическа идеология, която преследва политически или човешки цели.

II Какви са причините за разкола между Църквите?

Първите осем века Църквите на Изток и Запад били обединени и заедно се борили срещу различните ереси. Патриарсите и епископите носили отговорност за повереното им стадо. Всяка Църква била самоуправяема. След като се появял въпрос, изискващ решение, свиквали поместен или Вселенски събор. Нито един епископ в историята на Църквата не внасял нищо ново, докато Църквата чрез поместен или Вселенски събор не изразявала отношението си. Всеки отец покорно следвал постановленията на Църквата, която по думите на св. апостол Павел „е стълб и утвърждение на истината“ /1 Тим- 3:15/.

Това древно апостолско правило, както и единството на Църквата, били нарушени през IX век, когато Западната Църква изразила за първи път стремежа си към привилегии. По-късно водена от желанието си да бъде първа тя допуснала други догматични грешки, които подронили единството и довели до разкол между двете Църкви, разделящи християните до сега. В тази глава ще се опитаме да опишем двете причини за разкола през IX век, който довел до анатема на Църквата през 1054 г.

Главенство на Папата.

Както вече бе казана, всяка поместна Църква била самоуправляема и отговаряла за своята област. Църквата не давала право на епископа да се намесва в делата на друга църква. Тя признавала само първенство по чест, т.е. кой да седи пръв или да бъде споменат първи на събора. Така II Вселенски събор със своето 3 правило определил, че епископа на Константинопол „има първенство след епископа на Рим, тъй като Константинопол е новият Рим“. Църквата признава само първенство по чест и старшинство, но не първенство по власт над другите епископи на Църквта. По такъв начин и в този дух постъпвала Църквата през първите осем века.

През IX век папа Николай /858-867 г./ удивил не само епископите на Изток, но и на Запад, като се опитал да обяви, че има висша власт. С тези монархически настроения папата се опитал да се намеси в международния въпрос на Константинополската църква в годините на патриарсите Фотий и Игнатий. Константинополската Църква не оставила без внимание монархическите и противоцърковни настроения на папата, но той и неговите богослови, за съжаление, не се отказали от нововъденията на Западната Църква. Въпреки че православните останали верни на догматите изработени от светите отци на Църквата и Вселенските събори, те били наречени отстъпници.

Така първият удар по единството на Църквата бил нанесен от нововъведенията и монархическите настроения на папата. Пренебрегвайки това, че глава на Църквата е само Този, Който принесе Себе Си в жертва, Когото Отец „постави над всичко, за глава на Църквата, която е Негово тяло“ /Еф. 1:22-23/, папата поискал да стане видима глава на Църквата и да има висша власт. Обявил се дори за приемник на св. апостол Петър, който бил върховен глава на апостолите и за „наместник на Христа на земята“.

 

 

КАКВО Е ПРАВОСЛАВИE (ЧАСТ ВТОРА)

Като изучаваме древните свети отци на Църквата и деянията на Вселенските събори от първите девет века, се убеждаваме, че епископът на Рим никога не е имал висша власт и не се е смятал за непогрешим глава на Църквата. Всеки епископ е глава на поместната Църква и се подчинява на указите и решенията на Църквата, която единствено е непогрешима. Само нашият Господ Иисус Христос е Вечният Цар и Безсмъртен Глава на Църквата, защото „Той е Глава и тяло на Църквата“ /Кол. 1:18/, Който казал на Своите божествени ученици и апостоли:“ и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ /Мат. 28:20/.

В Свещеното Писание апостол Петър, когото папистите считат основател на Римската Църква и пръв епископ, като се позовават на псевдо-Климент /апокрифни книги от II век/, участва в Апостолския Събор в Йерусалим като равен сред равни. В посланието към Галатяни виждаме как се подлага на резки обвинения от страна св. апостол Павел.

Папистите знаят добре, че стихът от Евангелието, върху който изграждат твърдението си „Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят /Мат. 16:18/ в първите векове се обяснявал съвършено различно и от Църквата, и от преданието, и от светите отци. Камъкът, върху който Господ е построил Своята Църква и на която портите адови няма да надделеят, се разбира метафорично, като правдиво изповядване на св. Петър, че Господ е „Христос – Синът на Живия Бог“ /Мт. 16:16/. Върху това изповядване и вяра остава нерушима спасителната проповед на Евангелието от всички апостоли и техните приемници. Така и св. апостол Павел, който били отнесен на небесата, като обяснява тези божествени стихове, казва по внушение от Светия Дух: „По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа, а друг зида върху нея; ала всеки нека внимава, как зида. Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ /1 Кор. 3:10-11/.

Светите отци, които твърдо са се придържали към апостолското Предание, не са мислели за първенството на апостол Петър и епископа на Рим, тъй като Римската Църква била основана не от апостол Петър, а от св. апостол Павел, чието апостолско служение в Рим е известно на всички.

Божествените отци се отнасяли към епископа на Рим като към епископ на столица на Империята и му отдавали чест като на пръв сред равни. Това преимущество по чест след това било дадено на  епископа на Константинопол, когато градът станал столица на Римската Империя. В 28 правило на IV Вселенски /Халкидонски/ Събор се казва:"Определяме и постановяваме предимството на светейшата Църква на Константинопол, новия Рим. Защото на престола на стария Рим отците дали предимство, доколкото е бил царстващ град. Следвайки това убеждение, боголюбивите 150 eпископи дали равни преимущества на светейшия престол на новия Рим“.  От това правило става ясно, че епископа на Рим е равен по чест на епископа на Константинопол и на другите епископи на Църквата. Нито в това, нито в някое друго правило няма дори намек за това, че отците считали епископа на Рим за глава на Църквата, приемник на апостол Петър или наместник на Иисус Христос на земята.

Всяка Църква, както на Изток, така и на Запад, била абсолютно независима и самоуправляема по време на седемте Вселенски Събори. Епископите на източните Църкви и епископите на Църквите на Африка, Испания, Галия, Германия и Британия действали с помощта на поместните събори без вмешателство на епископа на Римската Църква. Той, както и останалите епископи, се подчинявал и изпълнявал указите на съборите. По важни въпроси се обръщали към Вселенския Събор, който е единствената висша инстанция на Вселенската Църква.

Такава била древната конституция на Църквата. Нито един от епископите не претендирал да е монарх на Вселенската Църква. Източната Православна Църква никога не е признавала претенциите на епископите на Рим за главенство и, следователно, никога не им се е подчинявала, както свидетелства за това историята на Църквата.

Известният патриарх Фотий, достойният свещеник и светило на Константинопол, защищавал независимостта на Църквата на Константинопол през втората половина на IX век. Като предвиждал предстоящото отстъпление от църковната конституция на Запад и отпадането на Западната Църква от православния Изток, се опитал в мирна форма да избегне опасността. Но епископът на Рим, Николай I, с неканоничното си вмешателство в делата на Изтока и опита си да подчини Константинополската Църква, довел отношенията на Църквата до печално разделение.

Духоносните отци, убедени, че историята се направлява от Бога, а Църквата – от Христос, никога не са търсели политическа власт. Като желаели да съхранят съкровището на вярата,  претърпели гонения, заточение и дори мъченичество. Те никога не жертвали вярата си заради временна слава и власт. Папството в стремежа си към слава и власт се уподобило на княза на този свят. То загубило ревността си към догматите на Църквата и истината на Новия Завет, и така отпаднало от Църквата и Божията благодат.

Св. Марк Ефески казва: „Бихме се отнасяли към папата като към патриарха, ако беше православен“.

Ако е истина, че Господ Иисус Христос е поставил апостол Петър над всички свети апостоли, защо тогава на Апостолския събор в Йерусалим председателства апостол Яков, а не Петър? Защо преобладавало мнението на апостол Павел, макар че той бил кръстен от апостол Петър?

Освен това не подлежи на съмнение историческият факт, че основател на Римската Църква е апостол Павел, а не Петър. Фактът, че апостол Петър е проповядвал в Рим не дава на папата правото на главенство.

Известно е също така от Библията, че апостол Петър дълго време е живял в Антиохия и проповядвал на християните. Защо не са отдали първенство на епископа на Антиохия? Не е ли очевидно, че искането на папата да бъде признат за приемник на апостол Петър не се основава на Свещеното Писание, а на монархическите му стремежи, които са противни не само на духа, но и на буквата на Библията.

Той се отказва от духа на Христа и губи Неговата благодат, като иска първенство. Сам Иисус Христос казва на апостолите Йоан и Яков, когато Го молят за първите места: „Не знаете какво искате…“ /Мк:10:38/.

2. Филиокве

И така с искането на папата да бъде признат за висш съдия и монарх, наместник на Христос на земята, бил нанесен първият удар върху единството на Църквата. Ако някой се отдалечава от истината, налага нововъведения, служи на егоизма и амбициите си, той се отдалечава от Божията благодат. Първите осем века Църквата на Изток и Запад пазила единството на вярата, но неочаквано Западът започнал да прави нововъведения, да налага нови догмати и да извращава истините на вярата. В резултат на това се появява ереста „филиокве“, добавено към Символа на  Вярата.

На II Вселенски събор се обсъждал въпросът за употребата в Символа на вярата на думата „изхожда“ за описване особеностите на проявлението на Светия Дух. Бог Отец не се ражда, т.е. Той не произхожда от никой; Син се ражда от Отца. Светият Дух не се ражда, а изхожда от Отца. Бог Син и Бог Дух Свети се отличават по това, че Син се ражда от Отца, а Дух Свети изхожда от Отца.

Догматът за св. Троица може да бъде разделен на следните прости утвърждения:

1.      Единосъщността на Света Троица е единосъщност и тъждество на Трите Лица или Ипостаси.

2.      Ипостасността, т.е. Лицата на Света Троица се различават по Техните свойства или начин на проявление, което е индивидуално и принадлежи само на едно Лице или Ипостас на Света Троица.

3.      Латините утвърждават, че Светия Дух изхожда „от Отца и Сина“, като се позовават на учението на блажени Йероним, „каквото има Отец, има го и Сина“.

Като коментира този аргумент, св. Фотий казва следното:“Ако на Сина принадлежи това, което принадлежи на Отца, то трябва да принадлежи и на Светия Дух…, ако изхождането на Духа е общо свойство, то принадлежи и на Самия Дух, т.е. Духа трябва да изхожда и от Самия Себе Си, трябва да бъде причина и производно на тази причина. Така не са размишлявали в митовете си дори древните гърци.“

Като следвала учението на блажени Августин, франкската традиция добавила „филиоквето“ в Символа на вярата, макар че така наречения Велик Свято - Софийски Събор през 879 г. осъдил тези, които добавят или отменят нещо в Никео-Константинополския Символ на вярата и онези, които не приемат VII Вселенски Събор.

Папа Иоан написал послание на св. Фотий, в което за „филиоквето“ се говори като за нещо, което не се употребявало преди в Римската Църква и рязко се осъждало. Той приемал осъждането на „филиоквето“ от Свято – Софийския Събор не само като допълнение към Символа на вярата, но и като учение.

Сам папа Иоан приемал осъждането на "филиокве" от Свято-Софийския събор не само като допълнение към Символа на вярата, но и като учение.

Папа Агапит също писал в посланието: „Вярваме в Бога Отца и Неговия Единороден Син, и Святаго Духа, Господа Животворящия, Който от Отца изхожда, со Отцем и Сином спокланяема и славима“.

Съгласно 7-то правило на Ефеския събор и изложението на вярата, както било прието на I Вселенски събор, Църквата строго забранява употребата на други символи на вярата освен Никео-Константинополския, а в случай на непослушание: епископът „да бъде низложен“, клирикът да бъде низвергнат от клира“.

Отците от IV Вселенски Събор /Халкидонския/, четейки Символа на вярата, казали: „Този свят Символ на вярата е достатъчен за пълното познание на истината, тъй като съдържа догмата за Отца и Сина, и Светия Дух“.

Православната Църква е истинната Църква Христова, която носи в себе си Христовите рани и не прави компромиси по въпросите на вярата, не търси власт и слава, но остава в простота и смирение, както нейният Основател. А западната Църква се стреми към временна слава и власт над света, принася в жертва всичко, което я свързва с Преданието и истинската Църква, въвежда нови догмати и концепция за световно и хуманно значение на християнството, и така се отклонява от пътя указан от Христос – път на святост и обожение.

Важно е да се отбележи също, че папистите никога не са обвинявали православните в еретически учения. Ереста е тяхна собствена и изключителна привилегия. Основното обвинение отправено към Православието се заключава в това, че то е оставало винаги вярно на Преданието и вярата, предадена от първата апостолска Църква. Папистите, като се отлъчили от тялото на Църквата, все повече допускали догматически грешки и задълбочавали разделението между Църквите. Първа част на текста можете да прочетете тук. Православните църкви

• Автокефални (самостоятелни) православни църкви
• Цариградска или Вселенска Патриаршия
• Александрийска Патриаршия
• Антиохийска Патриаршия
• Йерусалимска патриаршия
• Руска Православна Църква
• Грузинска православна църква
• Сръбска православна църква
• Румънска Православна Църква
• Кипърска Православна Църква
• Еладска Православна Църква
• Полска Православна Църква
• Албанска православна църква
• Православна църква на Чешките земи и Словакия
• Американска Православна Църква
• Автономни православни църкви
• Синайска православна църква
• Финландска православна църква
• Японска православна църква
• Украинска Православна Църква
• Укранският Църковен Въпрос

Много добро изложение на православната вяра.
Който има очи ще види и разбере каква е разликата между православие и кривоверие.
Който си е затворил очите и запушил ушите него и Мойсей да дойде и Илия да го разубеждава и апостол Павел да го поучава нищо небиго ползвало..