III… Есен е... Потръпват тъжни клони.  Плаче дъжд над клюмнали брези.  Вятър облаците ниски гони.  Всяка вейка трепка във сълзи.  Като в листопад листа, отвяни  от огромен и далечен клон  литналите ято черни врани  се пилеят в тъмен небосклон.  Няма радост, смях и ведра песен.  Всичко се е сгушило, мълчи!  И не грейват в тая мрачна есен  даже слаби слънчеви лъчи.  И все пак в дълбоко упование  мре природата с посърнал зрак. 
Чувства тя, че след това страдание  ще я стопли златно слънце пак.  Тъй и ние сме за скръб родени.  Приближава смъртният ни час!  Но подир сълзите ни смирени  ще настъпи радост и за нас.  Че Небесният Баща милее  нашите изстрадали души!  Той ни праща есен, но след нея  с вечна пролет ще ни утеши. 

архимандрит Серафим Аексиев Ноември 1970 г.