Когато съвременният християнин говори за Бога, той често има предвид нещо, което се намира някъде далеко в небето, неизвестно, непонятно, непостижимо, недосегаемо, нещо, което той одобрява и което е полезно в момент на необходимост; понякога той му приписва магически свойства и често повтаря неправославното „Вярвай и не разсъждавай”.

Но тази вяра в Бога не води до съществени изменения в живота на християнина. Той може да ходи на църква в неделя, да има в библиотеката си съвременни духовни книги, в хола-стари икони, в ръцете –броеница, може да дава известна милостиня. Обаче да се озлобява от несъответствията на другите хора спрямо неговите очаквания, да е жаден за пари, потопен в егоизъм, жажда за комфорт, безпокойство, конкуренция. Това не е живот в Христос. Тук мирише на смърт. С какво се различава съвременният християнин от останалите хора? Ако в него няма дълготърпение, кротост, радост, простота и особено смирение, това означава, че той нищо не е разбрал за живота в Христа. За живота, който обновява, преобразява и облагородява човека, даже под гнета на ежедневните трудности.

Животът на такива християни се свива до безсмислено и глупаво преживяване, защото човек не може да живее само заради пенсията, заради втори апартамент или нова кола. Ние не чакаме кардинални изменения, действаме без надежда. И постоянно бързаме припряно, с което сами си ушиваме погребален саван. Живота, казваме ние, е черен и безрадостен, това е монотонна и мътна рутина.

Християнинът е призван преди всичко да се вслушва в гласа на Евангелието, който го зове към постоянен риск за комфорта, който го обладава и го кара лукаво да си мисли: слава Богу, не правим нищо ужасно и срамно от това, което виждаме всеки ден по телевизията. Тази мисъл е по-скоро от демоните, и успокоението което дава, въобще не е благо. Ние ще отговаряме пред Бога не само за това, че не сме правили лошо, но и за това, че не сме вършили добро, не сме възлюбили добродетелта.

Християните днес имат двойнствен живот, те не винаги имат чиста и цялостна личност. Това раздвоение е голямо страдание. Християнинът не бива да изглежда един, а да бъде друг, да казва едно, а да прави друго. Това лицемерие, добро или лошо, не може да е християнска черта. Истинските отношения на човека с Бога характеризират и отношенията му с хората. Християнинът в ежедневния живот и християнинът в неделя не са различни хора. Както вече казах, съществува такова благочестиво лицемерие. Алегория на одържимия от стремеж към съвършен външен вид човек, са листата на смокинята, скриващи неговата вътрешна пустота и голота. Скъпата и красива одежда не съответства на красотата и съвършенството на вътрешния свят.

Християнинът потъва целия в насъщните грижи, безпокои се за много неща, отвлича се към дреболии, от мухата прави слон, стреми се към удоволствие и забранени плодове, които му се струват красиви, сладки и приятни, не иска да се отличава от другите, не иска да се бори, не иска да намалява и ограничава своята свобода. Завръща се демона от Едем и предлага блестящото, но не драгоценното, лесно получимо, евтино, нерекламирано, спорно, масово, неистинско. Придобиването на това не се явява успех, в него няма истинност, борба, труд, търпение, любов. В това се заключава лъжата, дезориентация, заблуждението в приемането на демонския морал, съмнителен, коварен, целящ сближаване със света. По този начин на човек се дават лъжливи приоритети, измамни, измислени, откъслечни истини, възхваляване на порока, опасен изолационизъм, нездрав нарцисизъм, отлагане на проблемите, ярки цветове на празна опаковка. Преувеличавам ли?

Днес при нас, християните, има магическа представа за Църквата. Ние казваме: „Ако дойдеш в Църквата делата ти ще тръгнат добре”. Но сред вярващите християни има и безработни, млади учени не получили място и разорени търговци. Ние казваме: „Ако ти не дойдеш в Църквата, всико твое ще се разпадне”. Но въплатилият се Христос не притискал ничие съзнание. Ние нямаме право да заплашваме, да стряскаме света, още повече да пеем песни за несъществуващ Бог, т. е. за наказващ Бог, отмъстителен, жесток, завистлив, враждебен. За Бога, Който раздава добри работни места, солидни заплати, високи пенсии и пособия, благополучие, дълголетие и др. Ние приличаме на популяризатори на нова козметична продукция или на адвокати на несправедливо пострадалия Бог. Ние, християните от опърничевия двадесети век, още не сме разбрали, че Църквата е Христос, Който спасява, но никой от нас не се спасява. Христос е казал: ако от цялото си сърце искаме съвършенство, да Го последваме. Съвременните християни се превръщат в прокурори, по-царствени от царя, с безотчетна ревност, с усърдие не по разум, с фалшиво мисионерство.

Но, скъпи мои, всички светии на нашата Църква в болшинството си били болни и бедни хора, често преследвани, немощни, презирани, те не биха привлякли погледите ви. Христос се прославил на Голгота. Страданието е спътник в нашия живот. Символът на християнството е кръстът. Не е позволено да извращаваме истината. В Църквата продължава да съществува страдание, но в него има смисъл, има изход, то води към възкресение. Ние нямаме права, както правят някои политици преди избори, да измамваме хората, обещавайки земен рай. Христос е казал, че в света ще имаме скърби. Той не нарича блажени тези, които губят време в развлечения. А ние създаваме неохристиянство по наша мярка, за собствени нужди, неизморително, безметежно, удобно, леко, без всяка ценност, анти аскетично, и в края на краищата-антиевангелско. С такава гледна точка Божествената Литургия в храма е просто прослушване на думи и съзерцание на обреди, това спокойно може да се гледа и по телевизора, седейки в креслото, или слушайки радио в колата. Тук няма жертва, съучастие, бодърстване, събрание на вярващите в Тайнството.

В християнските общини безприютния, неласкав, недружелюбен, самотен и нещастен човек трябва да бъде съгрят с любов и истина. Ако идващият при нас се сблъсква с нашата нерадивост, негостоприемност, равнодушие, измореност и нерешителност, това е трагично и за нас и за него. Ако в нас няма светлина и радост, духовен опит и живот, какво можем да предложим? Той ще открие всичко това на друго място и възможно в по-добър вид. Ако при нас, християните, няма радост от личната среща с Христос, тогава какъв е смисала на нашата християнска идентичност и формално посещение на храма? Св. Григорий Синаит казва: ако не разберем, какви ни е създал Бог, то няма да разберем и това, какви ни е направил греха. Ако не познаем светлината на благодатта, то ще говорим, че ни е добре и в полумрака. В светлината се открива нашата действителност. В светлината ще се открие истината на Църквата. Тя не е това, което си въобразяваме, което си представяме, което съответства на нашите пожелания. Църквата е майчини обятия, които искат да спаси всеки, който иска да се спаси. Това не е институт, не е идеология, не е група, система, партия. Църквата не съди, не наказва, не търси последователи, не се изменя, не разделя, не се уморява, не почива, не се безпокои за убедителни доводи, никой никога не се стреми да пороби и разгроми. Обърнете внимание на това, моля.

Ние, християните, днес трябва да станем хора с чист духовен опит, така че самия наш живот да говори по-силно от всички наши слова, да не изискваме дързостно чудо, да не бързаме в молитвата, да се вслушваме в другия човек, който и да е той, да издържаме противодействие, да сътрудничим с Бога. Ние ще му дадем доброволния си труд, а Той-благодат и милост, т.к. винаги спасението на човека е сливане на божествената благодат и човешкото усилие. Човекът е създаден по образ Божий, и целта на създанието е обожението. Мисията на Църквата е спасението на света; Тайнствата на Църквата освещават човека, който, очиствайки се, се озарява и достига обожение. Такава е православната теология, антропология, еклизиология и аскетика на нашата Църква. Да не търсим други пътища, когато пътя на спасението, обожението и съвършенството е един.

превод от руски

Източник:http://www.agionoros.ru/docs/708.html