Рождество Богородично – 8 септември

Повечето неща в живота имат поне още един план, отвъд този, който се вижда от пръв поглед. Например, влизаш да вечеряш в скъп ресторант. Обстановката е приятна, леко приглушена светлина, тиха музика… „Добър вечер, какво ще желаете?“ Усмивка. После поръчката ти отлита с крилете на малката, откъсната от кочанче бележка. И само след няколко метра полет прекосява границата между релаксиращото настроение и обичайното ежедневие. Какво необичайно може да има в една кухня, ще кажете, просто там готвят… Да, няма нищо… И все пак, аз виждам, знам, че там има едни хора, които и тази вечер не са със семейството си. И то срещу сума, несравнимо по-малка от тази, която ще оставиш в ресторанта. Там е и онази баба, която е успяла да си намери работа като миячка на чинии. И знаете ли, тя е доволна от това, че е изкарала нещо, защото пенсията не стига за лекарства или за шоколад на внучето… Ще се прибере пеш, понеже заведението затваря след последния трамвай. И докато върви в тъмното, ще си мисли, че нещата са се развили добре, защото готвачът й е сложил в найлоново пликче нещо от останалата храна… Е, освен ако шефът не е организирал нещата така, че остатъците от храната задължително да заминават за една свинеферма. Но съм сигурен, че дори и тогава има начин да свиеш нещо от това, което по право се пада на щастливите прасета… Ще кажете, че не навсякъде е така… На някои места хората са добре платени и доволни от работата си… А аз ще ви отговоря: Е да, наистина на някои места и хората са щастливи… bon appйtit и запазете едно меню, за да прегледаме десертите.

И все пак… Докато дояждаме сладоледа, (едва се сдържах да не напиша „обидно сладката баклава“) същият поне втори план може да се види и в цялото ни общество. Ако погледнем зад лъскавите фасади и скъпите коли, отвъд самолюбивите анализи на социолозите и риалити форматите по телевизията, ще видим пълзящата пандемия от най-тежката болест – отчаянието. То сякаш е полепнало по стените на всичко, което сме изградили през последните години и само чака някой да изгуби почва под краката си, да залитне леко, само да се допре дори, за да го зарази, да влезе в него и да започне да го води с малки, но уверени крачки към гибел. Към смърт – било духовна, било телесна…

Църквата много пъти в своето Богослужение ни убеждава сами себе си, един другиго и целия си живот да отдадем на Христа Бога. А ние сме направили помежду си нещо друго. Ние сами себе си, един другиго и целия си живот сме предали на безнадеждност от най-различни неща. Безнадеждност и отчаяние от държавата, в която живеем и нейните правила, характерни най-вече за джунгла. Отчаяние от липсата на перспектива. От невъзможността да осъществиш мечтите си. Отчаяние от онова, което виждаш в очите на човека, който равнодушно желае да провали целия ти живот. Или пък от ревността, с която отмерва залъка ти, който си изкарал с пот на челото. Отчаяние от това, че само един кожен салон на някоя кола може да струва по-скъпо от всичко, което притежаваш. А в очите на мнозина – повече дори от самия теб. Отчаяние от това, че няма кой да те обича без изгода, но пък се намират много, твърде много хора, които да те мразят без причина. Отчаяние, че не притежаваш нищо от това, което ти трябва – било то телесно или духовно…

Къде човек да намери успокоение? Къде да намери утеха? Утеха, различна от тази, която обичайно ни се предлага в петък или събота вечер – да изпиеш една ракия или да отидеш да се забавляваш до полуда, после в неделя сутринта да те боли главата, а в понеделник всичко да продължи в стария си ход на преглътната скръб и уж незабелязана безнадеждност. На бутане на делника… Докога? До смърт?

Къде да намери утеха нормалният българин, нормалният член на това объркано общество, в което живеем? Къде да намери перспектива? Какви странни въпроси… Или може би е по-добре да кажа – детински въпроси. Защото децата не разбират това, което често е очевидно за възрастните. Но така е и със странниците, които не познават мястото и не могат да се ориентират в него. Ние сме странници в собствената си държава. Пораснали деца, които разплакано стоят на тротоара и загледани в нещо лъскаво, очакват някой да ги заведе у дома, защото са се загубили. Там, където всичко най-после ще бъде наред.

Къде да намерим утеха ли? Ето какво… Във всеки квартал има по едно място, където надеждата е преизпълнила всичко. Парченце Рай на земята. Църква, където стои и те очаква Самият Господ Иисус Христос, Вседържителят на вселената, Който казва: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.“ (Мат. 11:28). Този, Който държи всичко в ръцете Си и те чака, като че ли лично си е уредил среща с теб. И желае да ти даде мир и радост, несравнимо повече, отколкото ти самият го желаеш на себе си. Ето тайна. Той стои и очаква и защото е благороден, не ти се натрапва. Ти избираш – приятелство с Бога или приятелство със света…

Църквата, празнувайки Рождеството на Пречистата Божия Майка, ни вика, за да ни преподаде надежда. Да ни преподаде радост, както казва и тропарът на този празник: „Чрез Твоето Рождество, Богородице Дево, радост възсия в цялата вселена…“ Радост за целия угнетен от отчаяние човешки род – роб на смъртта, роб на греха, който изведнъж е озарен от това, че се ражда Пречистата Богородица. Майката на Онзи, Който чрез Кръста и Възкресението Си ще изкупи целия свят. А в кондака на празника пък се казва, че с Рождеството Си Пречистата Божия Майка е избавила от тлението на смъртта Адам и Ева и е обърнала в радост срама на Иоаким и Анна. Светият старец Паисий хубаво казва на едно място, че ако е трябвало сам да избере монашеското си име, би избрал това на свети Иоаким, тъй като той, заедно със света Анна, са велики праведници. Винаги, когато ни връхлети скръб, трябва да се сещаме за тях и да просим застъпничеството им. И празникът на Рождеството на Пресвета Богородица ни ги посочва като такива, които знаят какъв е изходът от отчаянието.

Ние знаем, че светите Иоаким и Анна имали една голяма скръб – те нямали деца. И когато тези праведни хора вече остарели, мъката им достигнала своя апогей. Тогава свети Иоаким отишъл да принесе жертва на Бога. Но свещеникът му казал, че не е достоен и го изгонил от храма. Църквата не е скрила тази история. Тя не е премълчала, че има свещеници като този, като мен, които понякога постъпват несправедливо с онези, които отиват при тях да търсят помощ. Но свети Иоаким, този велик праведник, не казал: „Ами, такива са поповете! Аз няма да ходя на църква, щом вие ме пъдите“ или „Тогава ще отида на врачка.“ Вместо това се отдалечил в пустинята и се предал на пост и усилена молитва. В същия момент гореща молитва излизала и от устата на неговата съпруга света Анна. И Бог надминал техните очаквания.

Понякога Господ допуска хората да бъдат посетени от скръб. И това е, за да им даде възможност да се размислят за живота си. И ако постъпят по любов, винаги им дава много повече, отколкото те са очаквали. Нима Иоаким и Анна са искали да станат баща и майка на Тази, Която роди Спасителя? Не, те просто искали да бъдат родители. И така да прославят Бога. Но заради това, че не се отчаяли в упованието си към Него, се сподобили да станат не просто родители, а богоотци. Тъй че, ето къде е нашата надежда. „Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята.“ (Пс. 120:2). Нашата надежда е в желанието да променим, да обновим живота си. Когато ни е трудно, трябва да последваме св. Иоаким в пустинята. Да изречем трогателните молитвени слова на св. Анна. И ако успеем в този подвиг да забравим егоизма, няма тъмен облак, който Бог не би могъл да разсее.

Този свят и неговите брутални правила нямат власт над този, който обича Бога. Той само минава през него, за да се прибере в дома на Отца си. И вследствие на това, е напълно свободен. Дори земните перспективи да са затворени за такъв човек, какво би могъл този свят да предложи на някого, който има обещание за вечни и нетленни блага? Никоя кариера в нашия свят не може да се сравни с тази слава, която Бог е приготвил на тези, които Го обичат. И за какво повече би могъл да мечтае човек, от това да гледа лицето на Въжделения, на Необятния, на Извора на любовта? Онзи, който обича Бога, не се страхува от нищо, защото знае, че дори и косъм от главата му не пада случайно. Силните на деня не го плашат, защото той не иска нищо от тях. Не се състезава с никого, защото сам е поставил себе си последен. И така е изпреварил всички. Дори и да го ненавиждат в този свят, не се безпокои, защото има много приятели, безброй приятели. Всички Ангели Господни и Божии угодници са негови близки. Той знае, че дори и хората да не го ценят, Господ го е оценил толкова високо, че се е въплътил и разпънал заради него. Нищо от благата на този свят не е цел за вярващия, защото той е открил несравнимо по-големите блага на Божията благодат. „Едни – с колесници, други – с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим“ (Пс. 19:8). Онзи, който обича Бога, се нуждае задължително само от едно нещо – да очисти душата си и да не оскърбява любовта на Спасителя с греховете си. Може би тук идва най-голямата трудност. Защото колкото повече те просвещава Небесната светлина, толкова по-грешен се чувстваш, толкова повече скърбиш и плачеш. Но тези сълзи не са от отчаяние, а потапяне в милостта на Този, Който те е възлюбил толкова, че е дал Кръвта Си откуп за тебе, за да можеш да се явиш пред Него чист и достоен. Този, който обича Бога, никога не се отчайва, защото е чувал: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството.“ (Лука 12:32). Колкото повече такива хора има в нашето общество, толкова по-имунизирано ще е то срещу болестта на отчаянието.

И още нещо простичко. Този, който обича Бога, не може да не обича и брата си. Не може да живее в огледален свят, който блести на слънцето, а винаги ще вижда, че зад огледалата вероятно стои трагедията на ближния, когото Господ е поставил там, за да ти даде шанс да го видиш и да му сториш любов. Да го съжалиш в неговата болка. Да намалиш притесненията му. Да понесеш кръста му. А ако не можеш, то поне да поплачеш за него. Да се помолиш за него. Молитвата за ближния не е последен вариант на безнадеждността, а разговор с Този, Който може да реши всички проблеми, стига да види взаимна обич.

В любовта по-голям е този, който носи по-тежък товар. Който се грижи за повече неща. Който състрадава повече. Пример за това е Пречистата Божия Майка, Която винаги се моли за нас на Своя Син. И никога не ни оставя, колкото и лоши деца да сме. Само чака възможност, за да ни излекува. Под Кръста на Своя Син Тя осинови толкова много хора и за всички тях има грижа. По Нейните молитви и по молитвите на светите праведници Иоаким и Анна Бог да прогони всяко отчаяние от сърцата ни и да насочи стъпките ни по пътя към Небесното Царство. Амин!

От книгата „Среща с Живота“