вечност :: РОДОПСКИЯТ СВЕТЕЦ Протойерей Евстати Янков

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

15.06.2017 20:45 - РОДОПСКИЯТ СВЕТЕЦ Протойерей Евстати Янков

Автор: fotinia Категория: Поезия

Прочетен: 2631 Коментари: 0 Гласове:

РОДОПСКИЯТ СВЕТЕЦ
Протойерей Евстати Янков
_______________________________
Преди време бях на почивка в едно село в полите на Рила.
В неделния ден отидох на служба и останах удивен от всичко,
което видях и преживях.
Църквата, голяма стара трикорабна базилика,
строена някъде около 1840 п, беше отлично поддържана.
Царските икони бяха шедьоври на нашето възрожденско изкуство, обиколили с различни изложби много европейски столици.
Свещеникът, приятен човек на средна възраст, служеше вглъбено и искрено. Отговаряше му хор от петнайсетина жени с много
ниски алтови гласове. Пеенето им, поради дълбоката вяра и
наситените тембри на хористките, оказваше огромно въздействие. „Великият вход” бе направен наистина като велик – освен свещеника и клисаря в него участваха свещоносец и няколко деца с рапиди.
На службата в този обикновен неделен ден присъстваха
около петдесет бого-молци, а селото съвсем не беше голямо.
Всички се държаха чино, пееха с хора и съпреживяваха службата.
След светата литургия поздравих свещеника
(нека го наречем о. Николай) и му изказах своето възхищение.

Поговорихме си. Разбрах, че за доброто състояние на енорията голяма заслуга има неговият предшественик, служил дълги години в същото село. „Той беше просветил религиозно -разказваше о. Николай – всички жители – и жени, и деца, и мъже. Всички се кръщавали, изповядвали и причестявали, всички се венчавали и там тачели църковните празници, спазвайки ревностно православната традиция. Наистина огромна и неоценима може да бъде ролята на свещеника за духовния, културния и обществения живот на дадено селище -заключи о. Николай.
Аз заварих тук богато наследство и само се опитвам да го поддържам.
Със съпругата ми, която е директор на местното училище, създадохме църковния хор и той вече има няколко участия в чужбина.”
Оцених скромността и образцовата пастирска работа на о. Николай и приятелски се разделихме. За жалост добрите свещеници, превърнали живота си в пастирско служение, днес са рядкост.
А в първите три-четири десетилетия на миналия век съвсем не е било така. В много села и градове на България са работили ревностно и всеотдайно много свещенослужители, оставили ярка диря в душите и паметта на своите пасоми. Днес, в Неделята на всички български светии, ще ви разкажа за един такъв свещеник, чието служение надхвърля границите и на най-добрите образци и се издига до висотите на светителството и мъченичеството.
Това е чепеларският свещеник, протойерей Евстати Янков.
Той се ражда през 1886 г. в с. Чепеларе.
В нощта на неговото раждане първият съпруг на майка му Мария, загинал трагично, се явява в съня на нейна близка и казва: „Тая нощ Мария роди момченце!
Но такова необикновено дете се роди, че всички ще имаме полза от него.”
След завършване на основното си образование малкият Евстати е иподякон на бившия Скопски митрополит Теодосий, а по-късно става певец и писар в Асеновград. През 1912 г. постъпва в Бачковското свещеническо училище и през февруари 1914 г. е ръкоположен за дякон. На следващата година той вече е свещеник в родното си село.
Младият йерей започва усилена работа. Той е старателен в богослужението, усърден в проповедта, отзивчив в обноските, изряден по живот, състрадателен по сърце, силен в молитвите. С неговото молитвено застъпничество през Първата и Втората световна война от стотината чепеларци, заминали за фронта, само трима не се върнали живи и здрави! По усърдните молитви на о. Евстати болно от епилепсия момиченце оздравява напълно и след години е майка на две деца.

На жена, болна от тумор, лекарите предписват оперативно лечение.
Тя търси помощ от о. Евстати. Няколко пъти поред в дните преди операцията той отслужва литургии за нейно здраве. Когато болната отива в болницата за прег¬лед, лекарите с изумление установяват, че туморът просто го ня¬ма. Жената живее дълги години след своето чудно изцеление.
Бог бил дарил о. Евстати с естествена сърдечност и обич
към хората.
И те му отвръщат със същото.
В едно свое писмо той пише: „Българският народ в религиозно отношение е злато. Ако се обезвери той, причината е в свещенството.”
Това, за жалост, се е знаело и от комунистическата власт след 9 септември 1944 г. На събрание един от партийните функционери поучавал местните управници, цитирайки Ленин: „Ако искаш да обезвериш селото, ще им изпратиш лъжесвещеник, който се напи¬ва и пада по улицата, който няма никакъв авторитет. Така, без да се трудим, ние ще свършим прекрасна работа – той ще обезвери селото…”
Този пъклен план бе прилаган нашироко у нас дълги години и даде своите потресаващи резултати. Дано не се прилага и сега. Но не лъжесвещеник, а грижовен и неуморим пастир и свещенослужител е о. Евстати. Естествено, „народната” власт не можела да го търпи.
Обвиняват го, че по време на „фашистката диктатура” е доносничил и издавал учители и ученици с леви убеж¬дения, въпреки че било точно обратно. Благодарение на показанията на о. Евстати подозренията от обвиняемите отпадат и никой не е пострадал.
Започват заплахи, изнудвания и обири.
При един от тях вземат парите, събирани за нова камбанария. На молбите на свещеника обирджиите отговарят: „Ние черквата ще събаряме, той щял камбанария да прави.
А това били хора, кръстени някога от него.
На 12 април 1952 г. о. Евстати е извикан в Асеновград за свещеническа конференция. На гарата обаче бил прибран от двама цивилни и отведен в затвора. Прибира се в Чепеларе в петък срещу Лазаровден в окаяно състояние. Един от задържаните с него в затвора по-късно разказва:
„Нас ни биха, за да ни сплашат; него го биха, за да го убият!”
Ризата на свещеника е станала на кора от кръв и не могат да я отлепят от гърба му. Въпреки тежкото си състояние в неделя на Цветница той отива на служба. Говори за влизането на Христос в Йерусалим, за предстоящите страдания на Господа и завършва проповедта си с думите: „Господи, ще из¬пия и тази чаша.”
На Велики понеделник о. Евстати е откаран в околийската болница в Устово, където е опериран по спешност. В Неделя на Възкресение той моли някой от присъстващите да каже „Отче наш”. Оказва се, че само д-р Неджеп Хаджиматев, българомохамеданин, знае молитвата тъй като е бил някога ученик на свещника. О. Евстати поздравява всички с „Христос воскресе!” и по думите на другите болни в стаята се представя пред Господа, озарен от „ярка светлина, а стаята се изпълва със силно благоухание. По-късно хората, лежали с него, споделят с близките му: „Този, вашият, беше светец – всички видяхме светлината.
А д-р Хаджиматев след този случай приема християнската вяра.
На път от болницата за Чепеларе на един много тесен участък, където разминаването е невъзможно, срещу линейката с тялото на свещеника се движи камион. Изведнъж насред пътя шофьорът на камиона забелязва човек, който му маха да спре. Шофьорът отбива встрани и спира, а човекът му съобщава, че сега ще мине линейка с тялото на един велик Божи служител. В следващия миг човекът, спрял камиона, изчезва пред очите на смаяния шофьор. Линейката минава безпрепятствено.
На погребението се стекли много хора. Чепеларката баба Велика си спомня: „Голяма мъка за Чепеларе, но това го направиха комунистите, за да не им пречи о. Евстати, светецът.
А на погребението му дори мъжете плачеха.
Имахме истински пастир, който успя да ни научи на Христовата вяра не толкова чрез своите думи, колкото чрез примера си.
Но децата ни кой ще научи ?”
Днес хората от Чепеларе разказват, че на гроба на свещеника са ставали чудеса. Студентите от Смолян и досега ходят там да си накъсат здравец за успех в изпитите.
А децата на България наистина останаха ненаучени на вяра и добро.
Те сега са възрастни мъже и жени с промити мозъци и опустошени души. И когато стане дума за изучаване на религия в училищата, те не разрешават на своите деца (възпитани в атеизъм от самите тях) и внуци да посещават тези часове.
Наш християнски и синовен дълг е да знаем, да помним и да тачим паметта на родните светии, посветили силите и живота си на християнизирането на нашия народ. И на тези, чиито имена сияят от страниците на духовната ни история, и на тези – като родопския светец о. Евстати – за които тепърва ще узнаваме.
Но още по-голям наш дълг е да останем верни на завета им и да продължим святото им дело.
За да оздравее отечеството ни от духовната проказа и да влезе в обществото на християнските народи.
13 юни 2004 – Произнесена в храма „Света Троица” Б. ред
Свещеник Александър Лашков