вечност :: Разпнахме Бога. Човече, какво повече искаш? Да не е благоразумният разбойник, не би имало за тебе оправд...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.04.2017 14:36 - Разпнахме Бога. Човече, какво повече искаш? Да не е благоразумният разбойник, не би имало за тебе оправдание. Да не е бил той, земята навеки би станала пъкъл.

Автор: fotinia Категория: Поезия

Прочетен: 448 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 14.04.2017 14:57

Разпнахме Бога. Човече, какво повече искаш? Да не е благоразумният разбойник, не би имало за тебе оправдание. Да не е бил той, земята навеки би станала пъкъл. Когато всички ученици се съблазнили в Христа, разбойникът го изповядал като Господ и като Цар: "Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!" (Лука 23:42) — разбойникът е нашата надежда, понеже е повярвал в Христа като Бог тогава, когато всички са били изгубили вярата в Него, понеже е повярвал в Иисуса като Господ тогава, когато Иисус е бил поруган, осмян, измъчен, когато е бил в най-позорно положение, когато като всеки човек е страдал и се е мъчел ужасно.
Но докато човеците заплювали Бога, докато човеците разпъвали Бога, дотогава цялата природа негодува против това: "А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час; а Иисус, като извика пак с висок глас, изпусна дух. И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха; и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха" (Мат. 27:45, 50-52).
Когато човеците завършили своята гавра над Бога, когато замълчали — проговорила вселената, проговорили камъните и се показали по-усетливи от човеците, усетливи за болката Христова. И слънцето проговорило: от срам отдръпнало своята светлина от нашата страшна планета. Светлината се срамувала от онова, на което човеците се радвали. Мъртвите в гробовете чули Христовия вопъл и се пробудили и наизлезли из гробовете, докато живите стояли при кръста и носели в телата си мъртви души. "Днес църковната завеса се раздира за изобличение на беззаконните и слънцето скрива своите лъчи, виждайки Господа разпнат".
"Всичко състрадаваше на Създалия всичко". Да, всички и всичко състрадавало на разпнатия Господ — всички и всичко, освен човека, освен човеците. Цялото творение и на кръста познало в Христа — Бога, и Го изповядало като Бог. И върху кръста Христос явил, че е Бог. Как? Как? Чрез отговора, даден на разбойника. И още как? Чрез помръкването на слънцето, чрез земетресението. И още как? Чрез молитвата за Своите врагове: "Отче! прости им, понеже не знаят, що правят" (Лука 23:34).
Архимандрит Юстин Попович

Старецът Паисий Светогорец за покаянието и изповедта
Когато веднъж се върна от едно свое излизане в света, Старецът Паисий каза: “Днес грехът е станал мода. От хората, с които разговарях, нямаше и една десета да са се изповядали. Аз имам нужда всеки ден да се изповядвам, а те не намират у себе си грехове!”

Старецът пребиваваше в друг духовен свят. Оценяваше по друг начин делата си. За другите винаги намираше смекчаващи вината обстоятелства, а себе си съдеше строго. Казваше: “Доказателство за истински духовен живот е, когато човек има голяма строгост към себе си и голяма снизходителност към другите. Не трябва да използва каноните за оръдия срещу другите”. Извършваше над себе си задълбочена духовна работа, каеше се, изповядваше се и извършваше любочестно доброволни подвизи и наказания, подражавайки на светиите. Казваше: “Когато светиите казвали, че са грешни, те вярвали в това. Защото духовните им очи били станали като микроскопи и виждали и най-дребните си прегрешения като големи”.

Който чуваше как Старецът говори за себе си, би придобил впечатление, че е голям грешник. Той живееше в дълбоко покаяние, но чувстваше в себе си утеха и радост, която преливаше. Покаянието му беше горещо, затова чувстваше нужда да се изповядва често. За един период от време освен другите подвизи извършваше малки поклони по седемдесет и седем броеници от по 300 зърна. Символично молеше Бога за прошка седемдесет пъти по седем. Вярваше, че е голям грешник и пламенно молеше Бога за милост и прошка на греховете си.

Когато се извършваше света Литургия в килията му, преди да се причасти, коленичеше и молеше свещеника да му прочете разрешителна молитва. Оставаше с прилепена към пода глава, не можейки да удържа силните си сърдечни въздишки. По време на причастния веднъж изпя “Всем предстателствуеши, Благая”. Гласът му трепереше от умиление. Излизаше от дълбочината на душата му - ще кажеш, че сърцето му се изтръгваше от мястото си. Когато стигна до “иного бо не имами грешнии к Богу...”, не издържа. Избухна в ридания. Напразно се опитваше да скрие умилението си, като излизаше от църква, преструвайки се, че си бърше носа.

...Един човек, който имаше сериозен проблем, отиде при Стареца да изпроси молитвата му. Той му препоръча изповед. Почти разочарован, човекът възрази, че е дошъл при свят човек, за да получи помощ, а той му говори за изповед. Старецът отговори: “Аз така мога да помогна - с изповедта”.

...Скърбеше за онези, които не се каят и се молеше за тях. Стремеше се да доведе равнодушните до осъзнаване, да почувстват нуждата от изповед. На едного, който бе дошъл за първи път при него, не му отвори. Говори с него отвътре, назова го с името му и му каза да се изповяда и после да дойде, защото прозря, че е неизповядан. Когато той отново се върна, Старецът му отвори и каза с усмивка: “Сега вече си добре (беше се изповядал), ела да поговорим по еди-кой си въпрос” и спомена въпроса, който го вълнуваше.

Когато виждаше някой да се кае и да променя начина си на живот, силно се радваше. Състрадваше на каещите се и ги подкрепяше. Беше “смазочник” на каещите се. Недоумяваше и се притесняваше за онези, които изпадаха в малодушие и отчаяние от паденията си. “Нали съществува покаяние. Нима греховете ти са по-големи от Божията милост?” Добавяше: “Не ме интересува колко грешен е човекът, но се тревожа дали е познал себе си. Бог ще съди човека според това колко той се е трудил над ветхия си човек. Когато душата отсече недостатъците си, тогава ще застане красива пред Христа”.

...Мъчно му беше, че у хората се е загубило чувството за покаяние. Грешат, а съвестта им не ги изобличава. „Работата върху собственото ни аз е безкрайна. Покаянието няма край, подобно на едно резбовано изделие, върху което човек може цял живот да работи с лупа. Ако човек не започне да работи върху себе си, тогава дяволът ще му намери работа да се занимава с другите. Нужно е да придобием духовна чувствителност. Християнинът трябва да вижда страстите у себе си, да се кае за тях, а не да забравя. Европейците захлупват съвестта си и след това живеят в едно състояние, в което хем са загубили всичко, хем не се чувстват добре. Когато нещо се случи, не трябва да се смущаваме, но да се поправяме. Когато виждам някой свой грях, се радвам, тъй като се е открила една моя рана, за да я изцеля.

Някои хора счупват чаша и се смеят. Въпросът не е толкова в счупената чаша, колкото в неосъзнаването на това, което е направил. След като се смее, значи не съзнава грешката си и ще продължи да чупи и други чаши. Човек трябва да по-скърби в съответствие с големината на грешката си, защото иначе отново ще пада в същото...“

Из „Животът на стареца Паисий Светогорец“ от йеромонах Исаак

Нагоре