Автор : митр. Атанасий Лимасолски

И самите себе си, и останалите около нас – нашите деца, роднини, близки, колеги, съграждани, въобще всички- да предадем в Божиите ръце. И макар това увещание на дякона в св. Литургия да изглежда незначително и просто, в наши дни то има огромно значение и голяма сила. В обърканите дни, в които живеем и се натоварваме с много неща, сме стигнали дотам да се чувстваме изключително изморени и напрегнати. Човек среща страдащи хора, които са остарели от всекидневните трудности, хора, носещи дълбоки рани от нещата, случващи се около тях. Има младежи, които са толкова чувствителни, че за тях е достатъчно да чуят една емисия новини и душата им се потапя в огромно недоумение за случващото се в света. Смутени са от това накъде се е запътил този свят и какво ще стане в течение на времето. Душата на човека влиза в тази тревога. Това затруднение, тази борба, тази умора е един от знаците, дадени от Господа за последните времена, и всички живеем в него. Христос казва: “Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя” (Мт. 11:28). Също и Църквата постоянно ни призовава да оставим всичко в Божиите ръце. Много пъти чуваме от духовни хора, когато им споделим нашите проблеми и трудности: “Остави го на Бога.” В същото време този отговор като че ли не ни казва много. Казваме си: “Как ще го оставя на Бога, аз какво трябва да правя, не трябва ли да направя нещо? Да оставя всичко на Бога и да скръстя ръце ли?” Мислим, че такава реакция би била проява на страх, безразличие, а то всъщност е голяма смелост и мъжество. Трябва да си много смел и доблестен човек, за да оставиш всичко в Божиите ръце! Душата ти трябва да е изпълнена с доверие в грижата и любовта на нашия Отец – Бога.

Стресът, умората, тревогата от многото скърби, които се случват около нас, са  характерни за нашата епоха. Друга характерна черта е самотата. Живеем в големи градове, обаче страдаме от самота. Даже в нашия дом и семейство можем да чувстваме, че никой не ни разбира и не общува с нас, че сме самички, изоставени, захвърлени и нямаме човек, на когото да се облегнем. Нямаме някого, който реално да ни обича, или когото ние да обичаме. Тези неща ни смазват и ни карат да не знаем накъде и към кого да се обърнем. Съвсем реално душата ни влиза в екзистенциален мрак, който е дълбок, и не знаем къде отиваме и как да излезем от това премеждие. Въпреки това Църквата векове наред повтаря своето увещание, което действително изглежда много важно. Помислете си за един човек, който е натоварен с голяма тежест и бреме и идва някой, който му казва: “Остави на мене да взема товара!” Той го взема и ни облекчава, ние чувстваме огромно удобство, отмора. Той не го е взел, за да го хвърли някъде другаде, а да го докара по най-добрия начин точно там, където ние бихме желали. Иска само да му се доверим и да му оставим своя товар – това е да отдадем целия си живот на Христа. Да дадем всичко в Божиите ръце. Но дали това е лесно нещо? Както казах, това е много трудно, защото нашето собствено “аз” ни пречи. Нашето себелюбие. Страхуваме се да оставим всичко в ръцете на Бога, да оставим самите себе си в Божиите ръце. Не е лесно да кажеш на Бога: “Да бъде Твоята воля!”

Ще ви кажа нещо, което често повтарям. Това е едно мое собствено безсилие, което преживявах много години. Когато бях млад, мислех да стана монах, отвътре ми идваше това желание за монашество. От една страна исках да остана на Света Гора, а от друга се страхувах да го приема. Как ще оставя моите родители, да оставя отечеството си и да отида в едно чуждо, далечно и непознато място?! Попитах един старец: “Отче, да стана ли монах?” Той ми каза: “Моли се на Бога да бъде Неговата воля.” Аз се ужасих. Помислих си: “Ами, ако Бог иска нещо, което аз не искам?” Един от двамата трябва да отсече своята воля – или Бог да отсече Своята (което би било много удобно за мене), или аз да отсека моята воля и да последвам Божията… Което ми изглеждаше като една голяма планина.

Тогава не можех да проумея, че Божията воля е най-големият покой, утеха за човека. Не е възможно Бог да иска нещо, което да те доведе до трудно положение. Напротив, Той те извежда от затвора,  в който се намираш, до място на утеха и покой. Божията воля означава мир за душата на човека, радост. Не можех да разбера, че ако се оставя на Божията воля, това би бил най-големият покой. Страхувах се от нея и от самия Бог. Както едно детенце, което е заведено при лекаря и не иска да го остави да го излекува, рита и се противи, вдига врява и търчи по коридорите. Не дава на лекаря да го докосне. Докато не помисли малко и разбере, че трябва да го направи. Нужно е човек да превъзмогне себе си и да познае Божията любов, както казваше старецът Паисий – да разбере, че Бог е кислород за човека, а не въглероден диоксид. Не може Бог да създаде в тебе една задушаваща атмосфера. Когато Господ действа и говори в човека и му открива Своята любов, тогава му се открива един необятен и безкраен мир, абсолютна тишина царува в душата. Тогава човек разбира думите на Христос: “Аз ще ви успокоя.” След това разбира от опит, че никъде другаде не съществуват покой и утеха за душите, освен в Христа. Далеч от Христа има труд, препятствия, голяма мъка за душата. Когато нещо е благословено от Бога, тогава всичко е прекрасно.

 

превод от гръцки

Само смиреният се успокоява в Бога http://pravoslaven-sviat.org/2013/10/15/samo-smireniat-se-yspokoyava/

Спомням си, когато бях на Света Гора и живеех онзи красив и ангелски живот на монасите, дори само като излизах навън в Солун, чувствах огромно терзание, виждайки града с неговото неспирно и задушаващо движение. Наистина ме обхващаше депресия, не издържах. Набързо свършвах работите, които трябваше, и се връщах обратно.

Тогавашният архиепископ на Кипър помоли нашия старец една група монаси да се върнат на острова, след като сме излезли от там. Не бях ходил в Кипър откакто бях на Света Гора – вече го бях забравил. Старецът ме извика и каза:

- Виж, Църквата иска да отидем в Кипър, чувствам, че извършихме неправда спрямо тамошната църква, защото тук се събрахме всички кипърци и оставихме Църквата да кърви. Сега трябва да изпратим няколко братя да отидат в Кипър.

Аз казах:

- Да, наистина трябва да се изпратят някои.

А той ми отвърна:

- Ама, аз не те извиках да ми кажеш твоето мнение.

- А защо?

- За да си приготвиш нещата и да отидеш в Кипър.

Обиколих всички старци на Света Гора, като се надявах някой да ми каже да не отивам. Казах си – ако се намери поне един да ми каже така, ще се скараме със стареца за един-два месеца, след като проявя непослушание. Надявах се той да не почине преждевременно и после да отида да поискам епитимия и прошка. Щях да му кажа:

- Благослови, отче, направих грешка, проявих непослушание.

Така хем ще си възстановим отношенията и едновременно ще се избавя от Кипър. При стареца Паисий нямах много шансове, но таях голяма надежда, че старецът Ефрем Катунакски няма да ме остави да отида в Кипър, защото съм го чувал да казва, че послушанието може да се простира до Дафни (пристанището на Света Гора). “До там, нататък не отивайте!” Отидох, надявайки се, че ще ме спаси, и му казах как стоят нещата. Той ме пита: “Старецът какво ти каза?”

- Каза ми да отида, но не искам – вече толкова години не съм ходил, забравих го вече, никого не познавам, не мисля че съм способен на това нещо.

-Добре, ще говорим утре след Литургията.

Сутринта служи в църквата и после ми каза:

- Относно въпроса, за който ме пита, видях два пътя – първият е да проявиш послушание и да отидеш, вторият е да окажеш непослушание и да останеш тук. Прецени сам кой е Божият път.

 Първите дни в Кипър бяха много мъчителни, но въпреки това в себе си чувствах по парадоксален начин (макар и да не исках да го призная), че това беше Божията воля. Това е покоя, който дава Господ…  Бог така устрои нещата, че направихме един манастир, появи се братство и аз казвах: Слава на Бога, добре съм. Когато излизахме в града за разни работи, гледах манастира отвисоко и веднага в мен се връщаше онзи мир и покой на душата. Тогава си казвах: Слава Богу, велико нещо е човек да има покой! Знаете, че в Кипър изборът на епископите става с избора на клир и народ. Една митрополитска катедра се опразни – на Лимасол, където съм роден и израснал, за съжаление там хората гласуваха за мене. Обхвана ме отново безнадежност и отчаяние – питах се, как ще отида в този град на разврата и греха?! И не стига другото, ами когато отидох в архиепископията, архиепископът ми каза:

- Отче Атанасий, съжалявам те, че отиваш в този град.

- Защо, Ваше високопреосвещенство?

- Отиваш в най-лошия град в Кипър.

Аз му отговорих:

- Благодаря изключително много!

Стана, каквото стана, не можех да се съпротивлявам. Всъщност, възпротивих се, но кой ме слушаше? Извърши се ръкоположението и вечерта на същия ден беше интронизацията. Тръгнахме с другите епископи да отидем в града. Когато влязохме в центъра, целият град беше пред нас. Докато други пъти ме обхващаше депресия, в този час почувствах покой и си казах: “Това е Божията воля.” Много пъти са ме питали: “Как се чувстваш, отче, който си бил на Света гора, а на 40 години се оказа в най-объркания град в Кипър?” Нашата митрополия се намира в центъра и всички нощни клубове са около нас. Да ви кажа, че от тях съм научил всички песни на нашето време. Какво да ви кажа? Започва бдението в един през нощта и хората от църквата си тръгват заедно с онези от заведенията А аз си казвам: “Няма никаква разлика, сякаш съм на Света Гора – странно нещо… Аз ли полудях, или вече е от възрастта, кой знае?”

Мисля, че това, което търси нашата душа в крайна сметка, е да намери покой. Този израз, който казваме в Църквата: тук намирам покой, или обратното – тук не намирам покой, не означава, че ако не намирам покой, това, което е около мене, не е добро. Просто покоят е нещото, което ние търсим. Именно тук е важният момент, това е нещото, което Христос ни е дал като спасителен пояс в този океан, в който се намираме. Както казва един светец: “Разболяхме се от морска болест, от бурята и вълните на житейските неща.” Идва Христос и ти хвърля Божия спасителен пояс, дава ни ръката Си, хваща ни и ни казва: “Дойдете при Мене и Аз ще ви успокоя”. А по-надолу казва и тайната как ще ни успокои – научете се от Мене, понеже Съм кротък и смирен по сърце, така ще намерите покой за душите си. Ще се научите от Мене, Аз ще ви наставлявам, а не други хора. Когато ви открия Себе Си, ще намерите покой, защото съм кротък и смирен по сърце.

И наистина, кой намира покой в крайна сметка – именно смиреният човек. Само смиреният се успокоява в Бога. Ние, горделивците, себелюбивите, егоистите, не можем да намерим покой, защото нямаме Господа – сложили сме тези пречки пред Него и Той не може да ни вземе в Своите обятия. Не приемаме, не искаме да се оставим на Бога, страхуваме се от Него, или пък просто Му нямаме доверие. Казваме му: “Не, аз ще подредя нещата, ще уредя въпросите на моя живот, няма да оставя нещата да вървят където си искат, трябва да имам контрол над всичко, защото ако нямам такъв, не мога да чувствам сигурност.”

Разбира се, Христос не иска от нас да оставим нещата на “самотек”, нито ни е казал да станем безразлични и мързеливи. Напротив, казал ни е да се подвизаваме и да се трудим. Правете всичко, но душата ви да не се повлиява от това – не я подчинявайте на тази всекидневна тревога. След като правиш това, което зависи от тебе, и изчерпаш всички твои възможности, тогава предай щафетата в Божиите ръце.

Ще ви дам няколко примера за това как простодушните хора преживяват това доверяване на Божиите ръце. Когато бях на Света гора, живяхме известно време в Капсала (област между Карея, Пантократор и Ставроникита), осветено място, прекрасна пустиня, пълна със старци пустинници. Бяхме пребедни, никой не ни познаваше, нито ние познавахме някого. Случи се дори един ден, когато отидох в Дафни да взема едни писма, и тогава дойде президентът на републиката – видяхме полицаи, войска… Един старец ми каза:

- Върви, дяконе, попитай защо е цялата тази полиция тук.

Аз отидох и попитах:

- Защо е тази полиция тук?

Отговориха ми, че ще дойде Сардзетакис (Христос Сардзетакис, президент на Гърция 1985-1990). Кой ли пък е този?

Казах на дядото:

- Ще дойде Сардзетакис.

Той ме попита:

- Кой е този?

- Ами, че знам ли кой е?!

- Я се върни, попитай кой е.

Върнах се да питам отново полицая и той само дето не ме арестува.

- Извинявайте, кой е Сардзетакис?

- Абе, ти луд ли си!?

Въобще си нямах идея кой е човекът.

Или друг случай.

През определен интервал, когато имахме реколта от зеленчуци, нашият старец приготвяше чанти с различни неща, а ние ги носехме на другите старци. Един от тях,  живеещ в колиба срещу нас, прекарваше дните си сам самичък. Аз го виждах всяка вечер как си запалва кандилото в полуразрушената колиба. Старецът ме прати да му занеса една чанта.

- Отче, изпрати ме нашият старец да ти донеса тези неща.

Носех чанта, в която имаше много работи.

- А, благодаря ти, но ще взема само това, което ми е нужно.

Взе малко хляб, една маруля, няколко зеленчука и ми каза:

- Стига за днес.

- Вземи останалите – му отвърнах, – за теб ги нося.

- Не, не ги искам, за днес ми стигат.

- Вземи, да имаш и за утре.

- За утре Бог си знае, Той ще се погрижи.

- Отче, вземи ги, Бог си знае, но нали Той ти ги изпраща.

- Да, но Господ е казал- “Насъщния ни хляб дай ни днес”- а не утрешния хляб. Стига ми това. За утре Бог ще се погрижи.

- Дядо, от колко години си тук?

- Петдесет и шест.

Петдесет и шест години живееше в тази колиба, имайки само насъщния хляб! И Бог винаги му осигуряваше този хляб. Този човек никога не почувствал тревога. Може би си мислите: “Абе, какво говориш – в тази пустиня как ще намери утрешния хляб?! Без никаква грижа?”

Друг път, когато бяхме в Неа Скити, отидох да посетя старците в Каруля. Имахме един сърбин, папа Стефан, който живееше в Каруля. Аз го попитах не се ли е страхувал да дойде тук, в тези пещери.

-Изплаших се изключително много първия ден, когато дойдох, и се питах: ” Какво направих, как се озовах тука?!” Когато слязох надолу през всички онези стръмнини, имах със себе си един хляб и една чантичка с маслини и си казах: “Добре, този хляб ще ми стигне за три дена, а след това?” Обхвана ме голям страх, когато видях, че нямам нищо наоколо. Само морето беше под мене, а аз бях сам тук. Но ето – вече двадесет и пет години съм тук, в пустинята и Бог никога не ме остави. И даже още имам от онзи, първия хляб – не само, че ми остана, но не се и развали. Виждаш как Бог промисля за смирения човек. Който се научи на тази велика добродетел – да оставя нещата в Божиите ръце, тогава ще види, че Бог не остава бездеен, тогава Той поема отговорността. И делата на Бога са много по-важни и значими от нашите собствени.

Ти направи това, което можеш, без да се тревожиш и стресираш. Без да се терзаеш. След като правиш това, което можеш, и твоята съвест свидетелства за това, си казваш: “Да, направих всичко възможно, но дотук – не мога повече.” Тогава трябва да предадеш твоя проблем, твоето дете, твоето здраве, финансовите ти въпроси, всичко, което ти тежи, в Божиите ръце. Тогава действително Бог се проявява и дори и да се забави разрешението на въпроса, дори да изглежда, че Бог мълчи и не действа, ако човек пребивава в доверие към Бога, тогава Той наистина му се открива. Няма никой, който да се е надявал на Бога и да се е посрамил. Св. пророк Давид казва: “Погледнете древните родове и намерете някой, който да се е надявал на Бога  и да се е посрамил.” Един човек да се намери, да каже: “Аз имах надежда в Христос, но Той не отговори, не ми помогна…” Разбира се, може да ми кажеш, че не е станало това, което си искал и търсил. Ако имаш доверие в Бога обаче, ще видиш, че в крайна сметка това, което е станало, е по-доброто за теб. Ти може да не си знаел каква е реалността.

Връщам се към една случка. Когато следвах богословие в Солун, исках да се преместя в Атина, защото е по-близо до Кипър. Отидох в секретариата на факултета, казаха ми, че трябва да се явя на изпитите през юни, да отида да взема една молба, да я попълня и втората година ще бъда във факултета в Атина. Желанието ми беше изключително голямо поради много и разнообразни причини. Едната беше, че не исках да ходя на Света Гора, беше ме страх от нея. Буквално се преуморих от четене – четох, четох по цял ден и цяла нощ, за да взема всички изпити. Бог ми помогна и ги взех. Събрах си багажа, слязох на Пирея, сложих го в кораба (беше 1976 г.) и тръгнах. Когато отплавах от Родос и бях по средата на морето, си спомних, че съм забравил да взема заявлението. Идваше ми да се хвърля в морето. Една година се преуморявах от четене и накрая да забравя да взема молбата! Много си изпатих, не знаех какво да правя, не можех да си намеря място. Ядосах се, притесних се, бях много зле. В крайна сметка обаче, точно това трябваше да стане. Много пъти идват неща, които ние не виждаме и не разбираме, струват ни се противоположни на това, което мислим и желаем. Но Бог, който вижда сърцето ни, а не нашия щурав ум, слуша него и знае от какво реално имаме нужда. Както ни казва Господ: Търсете първом Царството Божие, вашият Отец на небесата знае от какво имате нужда, дори и вие да не го знаете.

Защото колцина от нас знаят от какво точно имаме нужда? Мислим си, че имаме нужда от това нещо – например от здраве. Но действително имаме ли нужда? Да не би да имаме нужда от болестта? Да не би да имаме нужда от болката? Или дори от нашата смърт? Защото Бог не гледа тези 60-70 години, в които живее човек, а иска да живеем с Него вечно. Той търси нашето спасение във вечността. А ние търсим неща, които не принасят полза. Бог ни дава това, от което действително имаме нужда. Когато човек разбере това, вкуси от него, мине в живота си през много изпитания, премеждия и скърби, тогава те стават за него изгода, получена от опита. Придобиваме знанието, че ако оставим нещата на Бога, няма да се страхуваме. Бог ще направи най-доброто, отличното, боголепното. Ти каквото и както и да направиш, в него винаги ще има човешки недостатък и несъвършенство. Докато това, което Бог прави, е съвършено. Не е възможно Бог да направи грешка – Той не допуска такива, нито оставя делата си недовършени. Не започва нещо и след това да се разкайва за него, нито някога разочарова човека, нито те оставя самичък, нито те посрамя. Това е невъзможно да се случи, ако ти се надяваш на Него.

Смиреният човек е този, който оставя своя живот в Божиите ръце. Това, от което имаме нужда, е да се подвизаваме всекидневно, дори и в най-малките неща и да се оставяме в Божиите ръце. В Патерика пише за авва Агатон, който казал: “Днес ще върша Божията воля.” Станал и помолил Бога: “Господи, удостой ме днес да върша Твоята воля, да кажа, че поне един ден от живота си съм я извършил.” И какво направил? Аз, с моя оскъден ум, бих казал, че се е молил, затворен в килията си, или пък би чел цял ден… Но той не направил нищо от това, а вършил своята работа, а именно – искал да смели житото си на брашно, за да има през годината, и да се върне в пустинята. Натоварил житото, отишъл в селото първи. Но във воденицата влязъл друг човек и казал: “Авва, няма ли да ме пуснеш да мина първи, защото бързам?” Отецът с удоволствие му отстъпил реда си. Веднага щом човекът си тръгнал, той се подготвил да сложи житото, но дошъл друг. Случаят се повторил: “Авва, моля те, ти нямаш работа, монах си, остави ме аз да си смеля.” Aвва Агатон отвърнал: ” С удоволствие”. Не само, че ги оставял, но дори и им помагал в меленето. Нали знаете как се е мелело житото тогава? Аз сварих на Света Гора, заварих от това време – движехме воденичния камък или ние, или животните… И така от сутринта до вечерта – веднага щом се приготвел да сложи житото, се появявал някой друг и се повтаряла същата сцена. Станало вечер и той още не бил смелил своето. Натоварил го, да си ходи обратно. Тоест, той не направил нещо духовно, даже не си свършил своята работа, обаче Бог го известил, че е извършил Неговата воля. Виждате как в едно просто нещо от всекидневието човек може да живее по Бога. Той просто взел житото, за да го смели, отишъл и срещнал затруднения. Но не възнегодувал, не се разгневил. Не си казал: “Е добре, стига, аз да не съм будала – дойде първият, дойде вторият, третият, четвъртият… Нека и аз да смеля своето жито. Живея надалеч, товаря го на гърба си и съм длъжен да свърша тази работа.” Не си казал нищо от това.

За авва Макарий се казва, че преминал през река Нил и искал да се върне в скита, но корабчето се развалило. Той седял с другите светски хора и очаквал да го поправят. Дошли при него едни, които му казали: “Авва, там има други лодки, да отидем да ги вземем, да не стоим тук напразно.” “Не, аз ще се кача само в това обществено корабче.” Защо? Защото искал да се упражнява в отсичането на своята собствена воля. В това да не прави нищо сам от себе си. А с голям мир, невъзмутимост и спокойствие посрещал това, което имало да става.

Ние трябва да упражняваме себе си във всекидневния наш живот. Всеки има достатъчно поводи за аскеза – дори само да отидеш в центъра на Атина, това вече е голям подвиг и голямо предизвикателство. Да не кажеш нещо или да се нервираш. Да проявиш търпение и да кажеш – няма нищо, просто така вървят нещата. Караш и те засичат с колата и на всичкото отгоре те и ругаят, но ти запазваш своя мир. Както казва авва Доротей, започваш от малките неща, за да стигнеш до по-големите. Така да превъзмогваш самия себе си – индивидуализма и егоизма, желанието ни да контролираме всичко, всичко да е по нашата програма и да стане по нашия начин… Дори и нашите мечти и благочестиви копнежи, дори това, което мислим, че е значимо и е по Бога – трябва да сме готови, че може да видим всичко това да се срива. Въпреки това е нужно да запазим мир.

Да имаме в душата си постоянно това усещане – че Бог всичко вижда и наблюдава и няма да се случи нито нещо повече, нито пък по-малко от това, което ще позволи Бог. Този израз често го повтаряше нашият старец Иосиф Ватопедски. Когато ни заобикаляха разнообразни изкушения и ние го питахме какво ще стане сега с нас, той отговаряше: “Нищо повече и нищо по-малко от това, което Бог позволи. Къде е Бог, детето ми? Той не вижда ли? Остави нещата в Божиите ръце и имай мир.” Тоест, ние да сме готови да приемем това, което позволи Бог. Ще правим това, което можем, това, което е в нашите ръце и зависи от нас, останалото е дело на Бога. Господ

Господ не изоставя никой човек.

Какъв е резултатът от тази аскеза? Резултатът е, че в крайна сметка, когато човекът преживее това облекчение и мир от това, да се предадеш в Божиите ръце, тогава човек става като дете в майчината прегръдка – няма грижи. Превръща се в детето, което влиза в Царството Божие. Човек има в душата си мир, благодари на Бога за всичко и се радва. Той няма врагове, макар и никой да не го иска, не чувства нищо лошо към никого, не се страхува от другия, няма подозрения към човеците, не чувства, че е в опасност, макар да вижда пред себе си някои, готови да го убият. Чувства огромна сигурност.

Несигурността, която владее днес света, изчезва от сигурността на Божието присъствие. Този стрес и агония, които ни изяждат, се изцеряват с това младенчество в Христос, което бележи делото на хората, доверили живота си на Бога. Който иска, може да го изживее. Това е за юнаци, както казва старец Паисий, нужно е да си герой, за да правиш това нещо, нужно е голямо дръзновение. Но изпитайте Бога и ще видите, че няма да загубите. Който се надява на Господа, никога няма да се посрами. Тази просба на Църквата – целия си живот на Христа Бога да отдадем, смятам, че това е най-важното за нашата епоха. За всеки човек – за родителите, за младите, за възрастните, за свещениците. За всеки един, който се замисля и тревожи какво ще стане с нас. Бог държи всичко в своята ръка. Когато разберем това, ще имаме мир в душите. Моля се всички ние да имаме този мир, както св. влмч. Димитър, който, въпреки че бил пред смъртта, живял така, сякаш е в царския дворец. Защото Бог обитавал в душата му и той оставил всичко в Божиите ръце.