Михаил Хасмински

Съвети на кризисния психолог

Най-типичните проблеми, които съпътстват психологическата криза, са следните:

- ограничен, често панически поглед към проблема, невъзможност да се планира начин за решението му и изобщо да се планира бъдещето;

- постоянен страх, тревога;

- натрапчиви мисли, депресия;

- безсъние;

- отчаяние;

- самотност, чувство за вина;

- психични заболявания и др.

Човек затъва в това блато. Опитите да се заглуши страхът с алкохол, натрапчивите мисли да се потушат с разгул, безсънието да се лекува с кафено-цигарена диета водят до по-нататъшно влошаване на физическото и психическо състояние. Опитът да се преодолее самотата тласка към рисковани запознанства, които на свой ред нанасят нова травма. При това страдащият често усеща, че колкото повече се опитва да се измъкне от това състояние, толкова по-дълбоко затъва в него. Нерядко това води до отчаяние и даже до нежелание да се живее.

Защо се случва така?

Всъщност решението е очевидно – когато искаш да излезеш от блатото, трябва да се опреш на нещо твърдо и надеждно. А просто да вадиш ту единия, ту другия крак без опора е просто безсмислено.

Да се намери твърда и надеждна опора все още не означава окончателно да се спасиш, но това е първата реална крачка към спасението. Без опора спасението изобщо не е възможно.

Такива опорни точки има немалко, но в тази статия аз искам да разкажа само за една от тях, в чиято ефективност аз и моите колеги-психолози сме се убеждавали стотици пъти в своята работа. И никога не съм срещал човек, който, опирайки се на тази точка, да е съжалявал за това. Всеки може да намери тази опорна точка и на нея човек винаги може да се опре. Коя е тя? - Добрите дела и милостинята. Ще обясня защо именно тези неща.

Когато дойде бедата, човек често започва да губи чувството си за самоуважение. Всъщност това не е чак толкова лошо, ако се учехме да се смиряваме и разумно да понижаваме равнището на изискванията си, оценявайки себе си реално. Но ние не умеем да правим това и по тази причина загубата на самоуважение ни довежда до отчаяние.

Много женски списания, а също и някои пишман психолози, които лекуват подобни проблеми, дават в такива случаи безотговорни съвети, които водят до още по-лошо състояние и тежки последици. Съветите са примерно такива:

„Забрави за психическата травма (човека, ситуацията и т.н.).“ А как да я забравим? Психическата травма постоянно дълбае мозъка, присъства чрез натрапчиви мисли и изисква емоционален отговор, като заедно с това изтощава психическите сили. Разбира се, само желание не стига, за да я забравим. Тя не пуска така лесно.

Но може да се „превключим“ към помощ за други хора, да мислим за тях, да им съчувстваме. Първо, в този случай помощта за другите отнема време от собственото ни страдание и уморителното „предъвкване“ на загубата. Второ, тук се случва това, което е казано в пословицата „клин клин избива“. Само че в този случай клинът, забит в сърцето и съзнанието ви, можете да избиете с клина на състраданието и реалната помощ за други хора. Огледайте се наоколо! Много хора са се справили със своите трудности САМО благодарение на помощта за другите.

„Развличай се, отвличай се.“ Това е толкова безумен и неефективен съвет, колкото често се среща. Този съвет може да бъде изказан и така: „Забрави се, временно излез от реалността.“ А после? Така или иначе ще дойде връщането в реалността. И това връщане се преживява още по-остро. Аз бих го сравнил с махмурлук. Човек, идвайки в нормално състояние, разбира, че опитът за бягство от действителността е бил напразен. Проблемът не е изчезнал, но освен това човекът безсмислено е загубил своето време.

Как да се отвлечем от тягостната действителност, но смислено? Отново казвам – като извършваме добри дела! Потвърждавам, че нито един човек не може да каже, че е изгубил времето си, когато безкористно е помагал на другите, за разлика от този, който просто е направил опит временно да избяга от себе си, слушайки глупави съвети, и не само че нищо не е спечелил, но често даже е и загубил. 

„Повишете своята самооценка.“ Предлагат ви да застанете пред огледалото и да си казвате колко сте прекрасна, красива, умна и успешна. Тоест изкуствено да си внушавате това. И наистина много хора застават пред огледалото и си го внушават. И им се получава! А докъде води това? Дотам, че самооценката (почти винаги необосновано) се повишава, равнището на претенциите расте, а в действителност нищо по отношение на човека не се променя. Тоест летвата се вдига, а вие не сте започнали да скачате по-високо. Временно може и да е помогнало, но това реално не спасява. Напротив, когато сте се убедили, че сте толкова забележителна, още по-трудно ще е да си отговорите на въпроса: „Ако наистина съм толкова забележителна, най-добрата, тогава защо ме нараниха така? Защо не ме оцениха? Защо никой не се хвърля към мен с извинения и не ми предлага ръката и сърцето си?“ Получава се голямо несъответствие между равнището на претенциите и реалността. И кризата се задълбочава.

Още един съвет, който принципно не може да помогне, а само временно да отслаби симптомите на кризата, е следният:

„Направете си нова прическа, сменете имиджа, доставяйте си радост.“ Нямам нищо против такива дейности, но те не могат принципно да решат ситуацията. Тук отново става дума за повишаване на самооценката, само че от друга страна. Но възниква и друг въпрос: „А кой ще ме оцени в новия ми имидж? “ И ефект няма. Или, напротив, има, но с обратен знак. След като толкова много е направено за личното разкрасяване и за създаване на нов имидж, тези, заради които това е направено, не го оценяват. Възможно е подобни дейности да се окажат приятни лично за човека, но принципно това не помага за излизане от кризата. Това е повърхностна мярка, която може да донесе само временно облекчение.

Какво да се направи? Как да повишим самооценката си и при това да получим помощ за себе си?

Нужно е просто да не се надува въздушният балон на самоуважението изкуствено, а да се получи реално, основателно уважение от другите хора. 

Не е сложно да се постигне това. Около нас винаги има хора, които се нуждаят от помощ. Това може да са стари хора, болни, деца, многодетни семейства и т.н. Може да сa хора, попаднали в още по-тежки ситуации от нас. Помощта може да бъде различна - безвъзмездна помощ за другите, молитва за тях, утешение за тези, които са зле, помощта може да бъде труд в организации и фондове, които оказват помощ на хора в неравностойно положение и нуждаещите се, посилна материална помощ за проекти и конкретни хора.

Добрите дела трябва да се извършват редовно и без да търсим в отговор благодарност, със съзнанието за това колко малко правим. Защото е ясно, че тези хора ще оцелеят и без нас, но по-скоро ние ще се чувстваме зле, ако се откажем от възможността да им помогнем. Също така би било много добре, ако заради доброто дело се лишите от нещо или извършите усилие над себе си. Например да пожертвате парите, които сте планирали да използвате за себе си, или да преодолеете своята погнуса, или да победите своето „не мога“ и да започнете да правите това, което преди не сте искали или не сте умеели. Не се самозалъгвайте обаче: да дадете в детски дом дрехите, които сте искали да изхвърлите или да дадете на просяка 10 лв. не са добрите дела, за които говорим.

Когато участвате в добри дела, вие, разбира се, ще получите благодарност и уважение. При това ИСТИНСКА благодарност и ИСТИНСКО уважение. Дори никой да не ви го каже, вие все пак ще знаете, че сте извършили нещо добро, благородно и действително нужно. Това неминуемо ще повиши вашата истинска самооценка, при това много повече и по-основателно, отколкото чрез следване на тези съвети, които цитирах по-горе. Бих искал да кажа също, че не си струва да помагаме на другите само с цел да получим нещо за себе си. Постарайте се да помагате на другите просто заради тях самите. Правете добро заради самото добро!

Възможно е от хората, на които помагате и вие самите да получите подкрепа и съчувствие, разбиране и загриженост. Защото никой не може в такава степен да разбере страдащия, както човек, който сам страда или е страдал. Такъв човек е способен истински да съпреживее вашата мъка и радост, за разлика от много наши лъжеприятели, които не могат да ни разберат във време на нещастие, които в радостта са с нас, а в мъката изчезват, като намират за това различни оправдания.

Дори да не виждате хората, на които помагате, като знаете, че правите нещо за тях, пак ще почувствате тяхната благодарност. Доброто е метафизично. То се връща, когато не го чакаш, при това по удивителни начини и от там, откъдето не го очакваш. Доброто не пропада и не изчезва. Когато го даваш, то се връща при теб. Правейки добро, ние по непостижим начин сами ставаме по-добри. Разбираемо е, че е важно да получавате благодарност от тези, на които помагате, но все пак вие бихте искали да получите благодарност и признание от хора, които са ви наранили и докарали дотук. Как да се справим с това?

Много просто. След като помогнете, скоро ще почувствате, че искрената благодарност от нуждаещите се за вас е по-важна от неискрената от тези хора. Виждал съм това стотици пъти и продължавам да го виждам ежедневно. Човек, когато види, че има хора, които са още по-зле от него, често преосмисля своето положение, стига до реално разбиране на собствената си положение, а не до някакви раздути повишени самооценки на нарцистични личности. 

Освен това, като се издигне над ситуацията, човек често може да види ефективните начини за нейното решаване. А помощта за другите, която ни кара да се откъснем от своето „аз“, ни помага да видим положението отстрани.

Също така всички знаят, че много често човек, преживяващ криза, започва да изпитва недоверие към другите хора. Това е естествено. Ако получаваме травма, то страхът да не бъдем пак наранени, ни кара да бъдем много внимателни, а това внимание после прераства в пълно недоверие, недоверието на свой ред ни лишава от общуване, внимание и възможност да създаваме нови отношения и т.н. Освен това след травма ни е много трудно да се научим да се доверяваме на хората, защото се боим да не ни наранят отново.

И тук отново идват на помощ нашата жертвоготовност, милостиня и добри дела. В този случай те ни помагат, защото ние сами избираме обекта на милосърдие, нищо не искаме в замяна, помагаме искрено и не чувстваме заплаха, че тези хора може да ни наранят. Хората, в голямата си част (дори ако не ни го казват), изпитват към нас благодарност и признателност. И ние осезателно го чувстваме. В същото време това разтопява в нас леда от недоверието към света и ние бързо се изцеряваме от травмата.

След като човек се опре с единия си крак на твърдата почва на милосърдието, болката веднага започва да си отива, животът се възстановява, появяват се разбиране и увереност. Обикновено човекът, който помага на друг, се включва в нов кръг от хора, които имат други, истински ценности, основаващи се на взаимна подкрепа, съчувствие и помощ. Вижте групите от доброволци! Какви са хората там?! Те коренно се различават от средностатистическите колективи, там обикновено кипи истински, ярък живот, там има истински ценности, искрено общуване и дружба, там наистина са нужни дела.

Попадайки в такъв колектив, вие можете да намерите и истинска, надеждна подкрепа за себе си. В случай, че не участвате в група от доброволци, а сами извършвате добро дело, то осъзнаването на ползата, на това, че сте нужни и чувството на състрадание уверено заместват у вас болезнените симптоми, свързани с кризата.

Иска ми се да спомена и за още едно положително явление, което възниква в този случай. Не е тайна, че след тежка раздяла, след други някакви тежки кризи, човек чувства вътрешна пустота. Тя прави живота съвсем непоносим, а няма с какво да я запълним, отвътре има един вакуум, който просто ни поглъща. И ето – добрите дела, милосърдието, даването на милостиня са най-добрият начин да се запълни тази празнота. При това с ново съдържание от най-добро качество.

Освен това, още веднъж подчертавам, вие стъпвате на твърда почва, излизайки от зловонното блато на кризата. Като поставите единия си крак на твърдата основа на милосърдието и доброто, има къде да извадите и другия крак. И това не е нещо неустойчиво, а изключително добра основа за преодоляване на кризата. Аз съм твърдо убеден, че за изхода от криза тази стъпка е една от най-простите, лесно осъществимите и ефективните.

Моите лични наблюдения (а и тези на другите колеги, работещи в нашия Център) показват, че хора, които преживяват криза в семейните отношения и които започват по един или друг начин да помагат на ближните, излизат от кризата около четири пъти по-бързо. Понякога излизането от кризата е толкова поразително бързо, че е направо изумително!

Разбира се, някои хора може да помислят, че сега не са в състояние да помагат на другите. Но това е лукаво оправдание. Нима потъващият може да каже на спасителя си, че в момента не е в състояние да го спасяват? Това е глупаво. За да се спаси човек, просто е НЕОБХОДИМО да направи някакви усилия за собственото си спасение.

Много от четящите тази статия сега стоят като пред обгоряло поле и не знаят какво да правят по-нататък и какво да предприемат. Всички искат полето да оживее, да даде плодове, да радва очите и сърцето. Най-простото, което може да се направи е да се вземат семената на доброто и да се посеят в това поле. Без семена няма растеж, без добро няма любов, без труда на сърцето няма щастие…

Искам да отбележа, че тръгвайки по пътя на милосърдието, помощта за другите и състраданието, вие не губите нищо и нищо не рискувате. Новият положителен опит винаги е печалба, а не загуба.

В заключение искам да разкажа няколко типични истории.

Към мен за помощ се обърна млада жена, изоставена от мъжа си. Тя беше в много тежко депресивно състояние. Не можеше да яде нормално (нямаше апетит), спеше лошо, от стреса започна да вдига опасно високо кръвно и се обостри хроничният й псориазис. Тя безкрайно си преповтаряше ситуацията, заради която се бяха разпаднали отношенията им (още повече, че тя самата беше много виновна за това). Постоянните натрапчиви мисли не й даваха покой. Идваха й даже мисли за самоубийство. Не виждаше изход. Смяташе, че освен възстановяване на отношенията с мъжа й нищо друго няма да я спаси. Но изгледи за това нямаше. И тя прекрасно го знаеше.

Аз й предложих малко да се отвлече от бедата си и да отива да помага на едно семейство, в което имаше дете болно от рак. По мое настояване тя накрая доста трудно се съгласи. Отиде у това семейство четири пъти. Петото посещение съвпадна с погребението на детето. След това тя осъзна много неща, започна да подкрепя това семейство в скръбта им и… всичко й мина. Душевните мъки отстъпиха и даже псориазисът мина в ремисия. Психологическото й състояние се нормализира. Отменихме консултациите и започнахме просто да се чуваме по телефона, тъй като на нея вече не й трябваше психологическа помощ. В свободното си време тя започна да се занимава с доброволческа дейност и… след месец мъжът й се върна, макар, признавам, дори аз да не вярвах в тази възможност.

Друга жена, изоставена от мъжа си, дойде на консултация при мой колега в състояние на тежка депресия. Тя не виждаше абсолютно никакъв изход. Положението се влошаваше от това, че тя беше вече на 42 години и нямаше деца. С напускането на мъжа й тя загуби всякаква надежда. Когато дойде на втората психотерапевтична консултация, се запозна в Центъра с друга жена, чието дете беше тежко болно. Те си поговорили и първата жена, проникната от състрадание, започна да помага на втората. Започна да посещава болното дете у дома и да помага (имаше добри материални възможности). Четвърта консултация не се наложи. След като започна да помага на това семейство, депресията й рязко започна да преминава. А депресията беше сериозна, искахме дори да я консултираме с психиатър. Сега тя активно помага на семейства на онкоболни. Създаде такъв фонд към своето търговско дружество.

Още един млад човек, който имаше добра и високоплатена работа, се намираше в състояние на продължителна депресия. Жена му го напуснала заради най-добрия му приятел. Той не можеше да го преживее и започна да пие. Това, разбира се, не му помогна, защото алкохолът сам по себе си е депресант (антидепресантните му свойства се проявяват за кратко и то в началото на системната му употреба). Той съвсем се отчужди от приятелите си (беше го срам, че жена му го е оставила), престана да води пълноценен живот и изобщо не се опитваше да създава нови отношения.

След половин година такъв живот си докара алкохолизъм. При това, макар че ходеше всеки ден на работа и качествено изпълняваше задълженията си, той престана да вижда смисъл във всичко, което прави. Помогна му обаче едно чудо. Помолиха го да окаже финансова помощ в милосърдно дело за едни болни хора. Той помогна без особено желание, но се поинтересува за какво са отишли парите му. Когато видя реалните резултати от помощта, изведнъж намери смисъл в своята работа. Поиска да помогне още, а за това се наложи да вземе допълнителна работа! Когато започна да работи допълнително, оказа се, че това не се съвместява с алкохола и той спря да пие. Разбира се, този човек даваше само част от парите си, но и това беше достатъчно, за да види плода на своята помощ. Той почувства, че е нужен на другите и започна да излиза от депресията. След половин година създаде ново, стабилно семейство. Неотдавна му се роди дъщеря. И досега той активно помага на този проект за милосърдие, който по чудесен начин го излекува от депресията. Това наистина беше чудо, защото ако не се беше случило така, най-вероятно щеше да стане един обикновен алкохолик. Във всеки случай той смята, че ако не беше започнал да върши това добро дело, тази перспектива е била неминуема. За съжаление примери за такъв край има предостатъчно.

И накрая още една история.

Познавам един човек, който можеше да помага с пари на стари, болни хора или на изоставени деца, но категорично отказваше да общува с тях. Не му достигало търпение и душевни сили, а деца изобщо не обичал. И освен това, според него, те щели да почувстват това и да им стане още по-зле. Веднъж негови познати го завели в един дом за изоставени деца и то именно когато и той имал проблеми. И ето, стои той в лошото си настроение сред децата, които „не обича“, и които се блъскат около „леля Катя“ и „чичо Роман“ и се чувства като подлец. А после всички „лели“ и „чичовци“ започнали да се занимават с децата и да облепват папки с цветна хартия. Нашият герой продължил да стои все така нещастен от своята „лошотия“ и своя проблем. Стоял, стоял, и накрая видял колко са малко „лелите“ и „чичовците“, и колко много са децата, които при това нищо не умеели, и на които всичко трябвало да им се показва, докато те просто щели да се избият, за да привлекат внимание.

И когато съжалението победило всичките му мисли за собствено несъвършенство, махнал с ръка и започнал да помага на децата. Как го наобиколили, какъв шум се вдигнал, как отлетели тези три часа! И какво станало? Той нито веднъж не си спомнил, че не обича децата, нито веднъж не им се ядосал – а и как да им се ядосаш, те и без това не получават никаква грижа, ходят несресани и със скъсани пантофи, възпитателите само им крещят заповеди. И когато станало време да си ходят, децата се хвърляли не само към леля Катя, Ксения и чичо Роман, но и към него като към роднина, прегръщайки го за довиждане. Тогава разбрал, че в случая не той обича, не неговата любов е важна и не неговото душевно състояние. Него го обичат! Защото е дошъл и им е отделил частица от своето време. Това чувство го топлело по целия път към дома! Че е нужен някому такъв, какъвто е. Оттогава, макар и не много често, продължава да ходи там. И душата се стопля, и децата сгрява.

Визитка: Михаил Хасмински е роден през 1969 година. Завършил е Академията за подготовка на управленчески кадри към МВР на РФ (катедра психология, педагогика и организация на работата с кадри). Женен, с едно дете. Ръководител е на Центъра по кризисна психология към храм „Възкресение Христово” в Москва, създаден с благословението на патриарх Алексий II. Главен редактор е на множество интернет портали по практическа кризисна психология, специализирали се основно в оказване на психологическа помощ по интернет. Автор и съавтор на множество популярни книги, а също и на голям брой публикации и интервюта. Съставител на поредица от книги за страдащи хора. Много от неговите материали по кризисна психология са преведени и публикувани на английски, румънски, китайски, украински, немски, сръбски. Разработил заедно с други специалисти концепция за оказване на психологическа и душепопечителска помощ в интернет. В продължение на много години тясно сътрудничи на СМИ, публикува много материали в многотиражни списания, вестници, чест гост е в качеството му на експерт по различни телевизионни и радиопрограми в РФ и Беларус. Занимава се с активна преподавателска, научна и обществена дейност. Има благословение да провежда семинари за свещеници по въпроси от съвременното пастирско душегрижие. Такива семинари са провеждани в Минската духовна академия и семинария, Пинска епархия, Новосибирска митрополия, Камчатска епархия, Омска митрополия и т.н. Извършва преподавателска и просветителска дейност във висши учебни заведения. Провежда индивидуални консултации и курсове за хора, преживяващи психически кризи. Има професионални интереси в оказване на:

- психологическа помощ на хора, преживели развод и раздяла.

- психологическа реабилитация за хора, преживяли смъртта на близки, в това число и на деца и т.н., както и за преодоляване на такива психологически травми.

- психологическа поддръжка на болни, страдащи от тежки соматически заболявания с лоша прогноза (в това число и онкологически болести).

- профилактика по предотвратяване на самоубийства.

- прокарване с помощта на интернет на информация относно православните ценности.

- психологическа и душепопечителска помощ в интернет.

- психологическа реабилитация на пострадали в зони на военни действия - както военнослужещи, така и граждански лица, жертви на стихийни бедствия, принудителна емиграция, нещастни случаи, терористични нападения, издевателства в армията, жертва на престъпления против личността, в това число и сексуални (посттравматическа стресова реакция след пребиваване в извънредна ситуация).

- комплексна духовно-психологическа реабилитация на хора, преживели криза и психотравмиращи екстремални ситуации (в това число и деца).

- популяризиране в интернет и въобще в информационната среда на духовни и патриотични ценности.

- психология на тълпата, като раздел от социалната психология - методи и форма на работа по противодействие на деструктивни групи и технологии.

Пережит.ру

Превод: Даниела Димитрова

ПРЕКРАСНО ! БЛАГОДАРЯ !
fotinia, Вие не спите ли ?

"Друга жена, .... дойде на консултация ..... в състояние на тежка депресия. Тя не виждаше абсолютно никакъв изход.
Брей! Не вижда изход, а ОТИВА НА КОНСУЛТАЦИЯ?! Тежка била депресията. Е колко тежка? Та тя става от леглото, измива се, облича се подходящо, може би се гримира или поне черви. Каква ти тежка депресия....

Иначе съм съгласен, че да се помага на другите е ЕДИН ОТ НАЧИНИТЕ за излизане от криза.