Българската църковна действителност страда от липса на думи… С това не искам да кажа, че няма умници, които приказват. О, не! През годините се нагледах на какво ли не – изтъкнати академици, които умело жонглират с трудно произносими фрази и други, които се представят за богослови, за да ги види светът и да ги похвали. Едни, които желаят да се прославят със сладкодумие и други, които искат да говорят мръсно, скрити зад анонимността на измислени имена. Видях болезнени амбиции, каквито, уверявам ви, не съм срещал дори в медиите. (А казваха, че журналистите са хора, готови на всичко за петте минути слава.) Чух надути егоцентрични изрази на каквито не можеш да се натъкнеш дори и сред най-пияната компания от началото на 90-те. Покрай ушите ми минаха много клишета, сякаш някъде в АОНСУ освен партийни говорители, са подготвяли и „духовни“ активисти.

Такова е кресливото лице на българската църковност. Ако го бях видял в началото на пътя си към Бога, сега нямаше да водим този разговор. Нямаше да стъпя в храм. Щях да мисля, че християните са просто някакви жлъчни самодоволници, на които не си струва дори да обърнеш внимание. Не спирам да благодаря на Добрия Бог, който ми показа в началото Своите угодници и топлата прегръдка на добри пастири, на които наистина им пукаше за мен. Господ да им даде венци.

Онова, което виждам толкова рядко, са простите топли човешки думи за вярата. Откритото сърце. Приятелят, седнал до теб, за да сподели нещо от най-интимните кътчета в душата си. Това, което липсва, е нормалният разговор за Бога, в който има копнеж. Разговор с приятел, който да не те удря с егото си като с бейзболна бухалка. Липсва диалог, в който има плахост, срамежливост, несигурност. Нашето богословстване е толкова самодоволно, толкова нелепо уверено в тинестите си основи. Именно тинести, защото гордостта и говоренето за Бога никога не могат да имат нещо общо. Това е измама. Хората го виждат. Дори децата го виждат и не идват при нас. Никой не би дошъл при някой, който използва Христос, за да те направи свой поклонник. Хората търсят приятели. И приятелство с Бога.

Още в началото на своя път в Църквата очаквах такива думи, подобна книга като „Пролуката“. Надявах се някога да станем толкова зрели, че да родим човек, който може да говори просто и от сърце. Не съвършено, а от сърце! И ето сега тази книга стои пред нас. И да ви кажа честно, не мога да й се нарадвам. Казах на Фенерски, че я имам като своя. Нали знаете, че е така с хубавите книги? Те стават твои, защото в тях можеш да намериш себе си. В текстовете на Николай няма претенциозност. Те не са за хора, които са „голямата работа“. Те са за онези, които все още не са забравили усещането, което имахме, когато бяхме деца и лятно време ни пускаха да стоим до късно вечерта навън. Уморени от игра сядахме някъде и си приказвахме. Ето такава е тази книга. Забравяш колко е часът и дори да е станало тъмно, не те е страх и стоиш отвън с приятели.

Преди време писах един текст, в който сравнявах малкото съвременни проповедници с моливчета, защото са пъстри, но лесно можеш да счупиш сърцето им. А ако си гумичка, не е проблем да изтриеш думите им. И не съм спрял да се питам ние какви искаме да бъдем – гумички или листове? Защото не всички можем да бъдем моливчета. Непрекъснато говорим за това как би могла да се случи промяната към добро в нас, а тя все не се случва. А как може да се случи, когато сме изгубили дори нормалното говорене. Думите, изписани от моливчетата, са началото на пътя към самите нас. Към истинското ни аз. И след това към Бога. Те са начинът, по който можем да погледнем през пролуката, която е оставена нарочно, за да се уверим, че Раят съществува. Че е отворен за онези, които са способни на покаяние.

Понякога ме е страх. Питам се: А може би нямаме нужда от истински думи? Може би сме изписали листовете на сърцата си? Отговорили сме си на всички въпроси и не е останало място за нищо друго? Станали сме толкова „велики“, че с лека ръка трием с голямата гума или направо мачкаме изписания от някой наивник лист? Защото трябва да чуем гласа на другия, а не своя собствен… Защото е по-лесно да смачкаме чуждата красота, отколкото да признаем грозното в себе си и да се разкаем… Знаете ли какво им е най-лошото на гумичките? Те не могат да пишат. Могат само да трият. Ние владеем до съвършенство думите, които трият, но толкова рядко може да се види някой, който пише нещо, което си струва. Което да стопли душата ти и да ти каже: „И аз съм като тебе“. Може би просто ни идва да протегнем крак и да ритнем вратата, за да се затвори пролуката и да не изобличава посредствеността ни… Вярно ли е? Надявам се да не е.

С няколкото объркани думи, които казах, се опитах да направя реклама не на самата книга, а на човещината, която тя излъчва. За мен това е най-доброто, което е излизало от български автор през последните тридесетина години. Щастлив съм, че изсред тоновете вторични суровини от маниерничене, агресивна посредственост и прикрита злост, се вижда и лъчът на приятелството в Христа. „Пролуката“ е за тези, които умеят да бъдат приятели в Христа. Ако не можете да бъдете такива, ако предпочитате себе си и духовните си компромисни, няма да я разберете. Защото истинското приятелство в Бога е безкомпромисно.