вечност :: ТРИСЪСТАВНОСТ НА ЧОВЕКА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

11.02.2016 23:06 - ТРИСЪСТАВНОСТ НА ЧОВЕКА - ДУШЕВЕН ЖИВОТ

Автор: fotinia Категория: Поезия

Прочетен: 483 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 11.02.2016 23:07

Светител Теофан Затворник

1. Мислителна страна
Втора страна на човешкия живот - душевен живот - и трите му главни части.
Първа част: мислителна страна с нейните видове. Знание и наука. Нормални дейности на разсъдъка и празноблуждаене на мислите Влизали сте вътре; да влезем отново. Вижте какво множество и разнообразие от действия и движения има тук! Ту едно, ту друго, ту влиза, ту излиза, ту се приема, ту се отхвърля, възниква и се променя. Защото душата е винаги подвижна и не е в състояние да стои на едно място. Ако почнем да гледаме в душата общо, няма да разберем нищо - трябва да разпределим действията ѝ по видове и след това да разгледаме всеки вид поотделно. Но хората отдавна вече са се вгледали и са разпределили всички действия на душата в три разреда - на мислите, на желанията и на чувствата, като са нарекли всеки от тях отделна страна на душата - мислителна, желателна и чувстваща. Да вземем тази класификация и да почнем да разглеждаме всяка страна. Мислителна страна. Ако в нас съществува бъркотия, то тя има най-голям простор в мислите, а желанията и чувствата са в хаотично движение вече под действие на мислите. Но в областта на мислите не всичко е безпорядъчно движение; в нея има редица сериозни занимания. Те всъщност представляват душевният живот от страна на мислите.
Тези занимания са:
1. Щом забележите нещо във външната среда посредством сетивата си или сте изслушали разказ на други хора за това, което те са забелязали със сетивата си, веднага въображението ви си представя всичко това и паметта го запомня; и нищо не може да влезе в душата без участието на въображението и паметта. След това и последващата мисловна дейност се основава на въображението и паметта. Не можеш да си представиш, нито ще почнеш да мислиш за това, което паметта не е съхранила. Случва се мисли да се родят направо от душата, но и те веднага биват облечени в образ. Така че цялата мислителна част на душата е образна.
2. Но въображението и паметта добиват и хранят само материал за мислите. Самото движение на мислите произлиза от душата и се осъществява по нейните закони. Спомнете си как по-малкият ви брат, щом е виждал нещо ново, веднага се е обръщал към вас или към други хора с въпросите: “А какво е това? Ами кой го е направил”? А от какво е направено това?” - и не се е успокоявал, докато не му решат всички тези въпроси и не го задоволят. Мисловността на душата започва именно от пораждането на тези въпроси и ражда мисли в отговор на тях или приема от другите вече готови мисли за това. Въображението и паметта не мислят. Те са черноработници, подчинени сили. Способността на душата, от която произлизат тези въпроси и чрез която се изнамират и пораждат мисли в отговор на тях, се нарича разсъдък, работата на който е да разсъждава, да обмисля и да намира търсените решения. Понаблюдавайте се и ще установите, че нищо у вас не става без обмисляне и преценка. Налага се да обмислите всяка дреболия. Колкото и мигновено да става това, преценката влиза навсякъде и се осъществява по споменатите по-горе въпроси.
3. Когато обмисляте, тук още няма определена мисъл. Определена мисъл се установява, когато намерите решение на някой въпрос. Разсъдъкът ви все се рои, търсейки какво представлява дадено нещо, откъде е то и за какво служи, и така нататък. А когато сами намерите това решение или след като го чуете от други хора, се съгласите с него, обикновено казвате: “Сега разбирам, няма какво повече да мисля, въпросът е решен”. Това решение дава покой на мисловността ви относно занимавалия ви въпрос. Тогава разсъдъкът ви се насочва към други предмети, а формиралата се мисъл бива предадена в душевния архив - паметта, откъдето по изискване на нуждата бива вземана като помощно средство при решаването на други въпроси, като средство за формиране на други мисли. Съвкупността от всички формирали се по този начин понятия представлява начина на вашето мислене, който проявявате винаги в речта си. Това е областта на вашето знание, добито от вас с мисловен труд. Колкото повече въпроси сте решили, толкова повече определени мисли или понятия за нещата има у вас; колкото повече са тези понятия, толкова по-широк е кръгът на вашето знание. По този начин, както виждате, над паметта и въображението при вас стои разсъдъкът, който с мисловния си труд добива за вас определени понятия или познания за нещата. Не на всеки въпрос ни се удава да постигнем определен отговор. По-голямата част от тях остават нерешени. Мислят-мислят, и нищо определено не измислят. Поради което казват: “Може би е така, а може би е иначе”. Това дава мнения и предположения, които, общо взето, у нас май са повече, отколкото формиралите се познания. Когато някой, обмисляйки определен клас теми, постигне сам и заимства и от други хора доста определени мисли и понятия за тях, а нерешеното в тях успее да допълни с такива сполучливи мнения и предположения, че може да счете този кръг от тези за достатъчно опознат и изяснен, тогава привежда в ред всичко постигнато, излага ги систематично и последователно и ни дава наука по тези въпроси. Науката е венецът на мисловната работа на разсъдъка. Разказвам ви всичко това, за да ви бъде по-ясно в какво трябва да се състои естествената законна дейност на мисловната ни сила. Чрез нея трудолюбието би следвало да обмисля още непознатото, за да го опознае. На малцина им е дадено да бъдат научни работници, не всички могат и да изучават науки, но всички можем и трябва да обмисляме заобикалящите ни неща, за да получим определени понятия за тях. Ето с това би трябвало да бъде заета мисловната сила на всички хора. Колко ще постигне тя - зависи от нейната мощ, - но тя трябва винаги да бъде заета със сериозната работа обмисляне и преценка на действителността. Междувременно, какво виждаме в нашата мислена област? Непрекъснато движение на образи и представи без никаква определена цел и ред. Помисъл след помисъл се надигат и ту вървят в редица, ту един срещу друг, ту изтичват напред, ту се връщат, ту отскачат встрани, без да се спират върху нищо. Това не е разсъждение, а блуждаене и разсейване на мислите; следователно е състояние, напълно противоположно на това, което би трябвало да бъде мисловната ни сила - нейно заболяване, толкова внедрено в нея и общо за всички хора, че не ще намерите нито един човек, който да би могъл постоянно да се занимава със сериозен труд на мислене, без да се подлага на разсейване и блуждаене на мислите, откъсващи го от мисловния процес и увличащи го в различни посоки. Често се замисляме. Що за състояние е това? Ами ето какво: мисълта слиза в архива на паметта и с помощта на въображението преглежда всички насъбрали се там вехтории, преминавайки от история към история по определени закони за свързаност (асоциираност) на представите, преплитайки към случилото се нещо, което не се е случило, а нерядко дори и невъзможни неща, докато не дойде на себе си и не се върне към заобикалящата действителност. Казват: “Еди-кой си се е вглъбил”. Вглъбил се е, но в пустотата, а не в сериозно обмисляне на нещо. Това е като сънното мечтание - празномислие и пустомислие. Понаблюдавайте се и ще видите, че по-голямата част от времето ни преминава именно в такова пустомислие и блуждаене на мислите. А някой ден (и не са ли такива дни повечето) нито една сериозна мисъл не ни идва наум. Моля ви, обърнете внимание на това и се заемете с решаването на въпроса: прилича ли на разумна твар да действа така? А аз междувременно ще се обърна към другите разреди душевна дейност.

2. Желателна страна
Желателна страна на душевния живот. Дейност.
Правилно и хаотично състояние на желателната способност Желателна страна. Действащата тук сила е волята, която желае да придобие, да употреби или да направи каквото счита за полезно, нужно или приятно за себе си, и не иска - не желае обратното на това. Вълненията на волята изискват съответно дело, затова волята по-скоро е дейна сила, чиято съществена потребност е да живее и да действа. Тя държи под свое ръководство всички сили на душата и тялото и всички подръчни средства, и ги пуска в ход, когато е нужно. В основата ѝ лежи ревността или усърдието - жаждата за работа, а като възбудители при нея стоят приятното, полезното и нужното. Когато те липсват, ревността спи и деятелните сили губят тонус, отпускат се. Те поддържат желанието, а желанието разпалва ревността. Последователността на изявяването на тази душевна страна е следната. В душата и тялото има потребности, към които са се примесили и житейски - семейни и обществени потребности. Тези потребности сами по себе си не дават определено желание, а само ни карат да търсим начин да ги задоволим. Когато потребността вече е била задоволена веднъж по един или друг начин, то след това заедно със събуждането ѝ се ражда и желание за онова, с което вече е била задоволена. Желанието винаги има конкретен предмет, задоволяващ потребността. Някоя потребност е била задоволена по различни начини, затова със събуждането ѝ се раждат и различни желания - ту за един, ту за друг, ту за трети предмет, който може да я задоволи. В изявилия се живот на човека зад желанията не се виждат потребности. В душата се роят само желания и искат да бъдат задоволени, сякаш сами за себе си. Какво да прави душата с тези желания? Предстои ѝ избор - кой от пожеланите обекти да предпочете. След избора следва решение - да направи или да набави, или да употреби избраното. След решението се прави подбор на средствата и се определят начинът и редът за изпълнението му. Накрая следва делото - в съответното време и на съответното място. Всяко, дори и най-мъничкото дело се осъществява в тази последователност. Можете да проверите това върху което и да е ваше дело. По навик понякога всички тези действия се извършват мигновено и след желанието веднага следва дело. Тогава изборът, решението и средствата се вземат от предишни дела и не изискват отделно производство. При възрастния човек почти всичко се върши по навик. Рядко се случва някое начинание, излизащо извън обичайния ред на делата и знанията. Става така, че вече преживеният живот изисква съответстващи на себе си дела. Тъй като те се повтарят често, то естествено се превръщат в навик, нрав, житейско правило и характер. От съвкупността на всички тези навици, правила и порядки се формира начинът на живот на определено лице, както от съвкупността на установилите се понятия се формират начинът на неговото мислене и възгледите му. Като познаваме нечий начин на живот, можем да се досетим какво мисли той в един или друг момент и как ще постъпи при определени обстоятелства. За ръководител на деятелния живот е поставено благоразумието, което е същият разсъдък, само че намиращ се в служба на волята. В мислената област разсъдъкът решава кое какво е в сферата на съществуващото, а в желателната и деятелната определя какво и как трябва да се прави, за да бъде със сигурност постигнато това, което е законно пожелано. Когато той свикне да определя това както трябва, така че човек винаги или в повечето случаи да осъществява делата си с успех, тогава справедливо му се приписва благоразумие - умение за осъществяване на делата, като съобразява точно средствата с целите и делата с външните обстоятелства. От казаното няма да ви бъде трудно да направите извод за естественозаконната дейност на волята, която, както виждате, е господарка на всичките ни сили и на целия ни живот. Нейната работа е да определя начина, способа и степента на задоволяване на желанията, пораждани от потребностите или заменили потребностите, така че животът да тече както трябва, доставяйки покой и радост на живеещия. Както бе споменато, у нас има душевни, телесни, житейски и обществени потребности и желания. Те не се проявяват еднакво при всички, тъй като животът не се стича еднакво при всички, а при един човек по един начин, при друг - иначе. Работата на човека е да определи как в своето положение може и трябва да задоволява своите потребности и желания, да пригоди подходящи способи за това и да живее според тези норми. Да ръководиш здравомислено според установените норми живота си с всичките му дела и начинания - това е задачата на желателната или деятелната страна на живота ни. Така би трябвало да бъде. Но вникнете и разгледайте какво се случва на практика. В мислената ни страна е налице хаос, разсейване и блуждаене на мислите, а в желателната - непостоянство, безпорядък и своенравие на желанията, а след тях - и на делата. Каква голяма част от времето ни преминава в безделие и празноделие: мотаем се насам-натам, сами не знаем защо; правим и преправяме, без да можем да дадем смислен отчет за това; редуват се начинание след начинание и дело след дело, но от всичко се получава само навалица - суета. Пораждат се желания и не можеш да им откажеш: “Дай, дай”. И би било добре това да е само веднъж, а то е почти постоянно. Защо е така? Господарката ни - волята - се е разплула. Вижте още колко много допълнително дошли възбудители на желания има у нас: гняв, омраза, завист, скъперничество, тщеславие, гордост и други подобни. Източник на желанията трябва да бъдат естествените потребности на стеклия се семеен и обществен живот, а какво естествено има във всички тези допълнително дошли възбудители на желания? Те само разстройват естеството и всички порядки в живота. Но откъде е това варварско нашествие? Оставям на вас да прецените, а сам ще побързам към края.
3. Чувствена страна
Трета страна на душевния живот - сърцето. Важното значение на сърцето в живота на човека. Влияние на страстите върху сърцето Областта на чувството е сърцето. Кой не знае какво голямо значение има сърцето ни в живота! В него се натрупва всичко, което влиза в душата отвън и което се изработва от мисловната и деятелната ѝ част; през него преминава и всичко онова, което душата забелязва навън. Затова то се нарича център на живота. Работата на сърцето е да чувства всичко отнасящо се до нашата личност. И то постоянно и неотклонно чувства състоянието на душата и тялото, а освен това - и разнообразни впечатления от чести душевни и телесни действия, от околни и срещани предмети, от външната обстановка и общо от хода на живота, принуждавайки и карайки човека да му доставя във всичко това приятното и да отблъсква неприятното. Здравето или нездравето на тялото, активността му и вялостта, умората и енергичността, бодростта и дрямката; след това всичко, което е видяно, чуто, пипнато, помирисано, опитано на вкус, което е възникнало като спомен и представа, което е обмислено и се обмисля, което е направено, прави се и предстои да се направи, което е добито и се добива, което може и не може да бъде добито, което е благоприятно или не е благоприятно за нас - било то лица или стечение на обстоятелства - всичко това се отразява в сърцето и го раздразва приятно или неприятно. Съдейки по това, то не може и за миг да бъде в покой, а е в непрекъснато вълнение и тревога като барометър преди буря. Но и много неща отминават, без да оставят у него следа, както можете да проверите в случаите, когато сме някъде за първи път - тогава всичко там ни занимава, а след втория и третия път - едва ли обръщаме внимание на нещо. Всяко въздействие върху сърцето поражда в него отделно чувство, но в езика ни няма думи за различаването им. Изразяваме чувствата си с общи термини: приятно - неприятно, харесва ми - не ми харесва, весело - скучно, радост - тъга, скръб - удоволствие, покой - безпокойство, досада - задоволство, страх - надежда, антипатия - симпатия. Понаблюдавайте се и ще откриете, че на сърцето ви е ту едно, ту друго. Но значението на сърцето в управлението на нашия живот не се изчерпва само с това да стои страдателно над впечатленията и да свидетелства за задоволителното или незадоволителното ни състояние, но се състои и в това да поддържа енергията на всички сили на душата и тялото. Вижте колко бързо вършим някоя работа, която ни харесва, която ни е по сърце! А пред това, което не ни е по сърце, ръцете се отпускат и краката не помръдват. Затова умеещите да управляват себе си, щом им се наложи да свършат нещо необходимо, което обаче не им е по сърце, бързат да намерят в него приятна страна и чрез нея, като помирят с него сърцето, поддържат в себе си необходимата за работата енергия. Ревността - движещата сила на волята - произлиза от сърцето. Същото е и в умствената работа: тема, която ни е по сърце, се обмисля по-бързо и по-всестранно. При това мислите се роят от само себе си и трудът, колкото и да е продължителен, не бива считан за труд. Не всичко се харесва на всички и не при всички сърцето е еднакво предразположено към всичко, но при едни - повече към едно, а при други - повече към друго. Това се назовава така: “Всеки си има свой вкус”. Това зависи отчасти от естественото предразположение, отчасти - и дали не в по-голяма степен? - от първоначалните впечатления, впечатления от възпитанието и от случайности в живота. Но както и да са се формирали, вкусовете карат човека така да устрои живота си, да се заобиколи с такива обекти и отношения, каквито вкусът му посочва и с които той е в мир, бидейки задоволяван от тях. Задоволяването на сърдечните вкусове му дава сладък покой, който и представлява индивидуална за всекиго мярка за щастие. Нищо не те тревожи - това е и щастието. Ако винаги би се придържал в мисловната част към здравомислие, а в дейността - към благоразумие, човек би срещал в живота най-малък процент случайности, неприятни за сърцето му, и следователно би имал най- голям процент щастие. Но както бе посочено, мисловната част рядко се държи както трябва, отдавайки се на мечти и разсеяност, и деятелната се отклонява от нормалната си насоченост, увличайки се от непостоянни желания, възбуждани не от потребности на естеството, а от дошли допълнително страсти. Затова и сърцето няма покой и докато тези части се намират в такова състояние, не може да има. Сърцето бива измъчвано най-много от страстите. Ако не би имало страсти, биха се случвали, разбира се, неприятности, но те никога не биха мъчили сърцето така, както го мъчат страстите. Как изгаря сърцето гневът! Как го разкъсва омразата? Как го гризе злата завист? Колко тревоги и мъки причинява незадоволеното или посрамено тщеславие? Как го потиска скръб, когато страда високомерието? А ако разгледаме по-внимателно, ще открием, че и всичките ни тревоги и болки на сърцето са от страстите. Тези зли страсти, когато биват задоволявани, дават радост, но краткотрайна, а когато не биват задоволявани, а напротив, срещат обратното, причиняват продължителна и непоносима скръб. По този начин се вижда, че сърцето ни наистина е коренът и центърът на живота. Давайки да се разбере за доброто или лошото състояние на човека, то възбужда към дейност другите сили и след дейността им отново приема в себе си - за усилване или отслабване - чувството, по което се определя състоянието на човека. Като че ли би трябвало да му се даде пълна власт и над управлението на живота, както това става изцяло при доста хора, а при всички останали - отчасти. Като че ли е така и може би по природа то е имало точно такова предназначение, но допълнително са се появили страстите и са размътили всичко. При тях и състоянието ни се посочва от сърцето невярно, и впечатленията не са такива, каквито би трябвало да бъдат, и вкусовете се извращават, и възбужденията на другите сили се насочват не в необходимата посока. Затова сега е закон да държим сърцето в ръце и да подлагаме чувствата, вкусовете и влеченията му на строга преценка. Щом някой се очисти от страстите, нека да дава свобода на сърцето, но да даваме свобода на сърцето, докато страстите са в сила, означава явно да се обречем на всякакви неверни стъпки. Най-лошо постъпват онези, които си поставят за цел на живота сластите на сърцето и наслаждението, както казват, от живота. Тъй като плътските и чувствените удоволствия и наслаждения се възприемат по-ярко, то такива лица винаги изпадат в груба чувственост и застават под чертата, която отделя човека от другите живи създания. Така че, ето ви душата и душевният живот от всичките му страни! Специално посочих какво естествено трябва да има във всяка част и какво не бива да има.