--------
Съвсем наскоро имах два много тежки случая
в моята свещеническа практика – погребах две деца. 
Първото беше момиченце на осем години, починало от левкемия. Точно на четиридесетия ден, веднага след панихидата му, трябваше да извърша опелото и на другото дете – двегодишно момченце. Оставено без надзор, то се запалило и починало от обгарянията.
Няма по-голяма скръб от тази да загубиш дете. Човек не може да остане безучастен при такова страшно нещастие. Лицата на дечицата в малките ковчези са още пред очите ми и мисля, че никога няма да ги забравя; няма да забравя и очите на родителите им, в които сълзите не можеха да скрият отчаяното недоумение и мъчителния въпрос: “Защо, Господи, защо?!?”
И наистина, защо Бог ни изпраща толкова тежки изпитания? Защо светът е пълен с нещастия, болести и страдания? Не са ли те вик за опомняне, вик за покаяние? В своята задълбочена книга “Проблемът болка” английският писател К. С. Луис пише: “Бог шепне в радостите ни, говори в съвестта ни, но крещи в болката ни. Болката е “мегафон”, с който Той събужда оглушалия за Него свят.” Ранната и нелепа смърт на децата не е ли вик за покаяние към родителите? А продължителната и неизлечима болест на близък човек, а загубата на съпруг или любима не са ли предупреждение и зов за опомняне в краткия земен живот? Не напомня ли Бог на тези, които са изгубили спечелените с труд и лишения придобивки, че нищо на този свят не е наше, а Божие, че трайно и вечно е само онова, което приготвим за небето – чистите помисли, добрите дела, беззлобието и братолюбието?
При всяка наша загуба и нещастие Бог ни призовава да спрем суетното преследване само на земни цели и блага, да погледнем в себе си и да се покаем за това, че сме забравили Бога и душите си. Да осъзнаем, че вървим в погрешна посока, грижейки се само за материалното си благополучие и телесно здраве, да съжалим искрено, че сме допуснали душите ни да заприличат на запустели и порутени храмове, в които никой не влиза за молитва и славословие.
Покаянието и критичната самооценка са първата крачка и първото условие за духовно усъвършенстване – само чрез тях ние можем да обновим и преобразим себе си и живота около нас. Христос се роди и ние се радваме, радва се и цялата земя. Но ако Той не се роди в нас, в душите ни, за нас Рождество няма да има – ще си останем все същите духовно слепи и непросветени езичници. А Той в покварени, натежали от лукавство, злоба и самооправдания души не може да влезе и да остане – там няма място за Него. Ала как да подготвим душите си, как да ги очистим и да ги направим уютни за Господа?
Единствено чрез покаяние.
“Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2) – това е лайтмотивът на проповедта и служението на Христовия Предтеча св. Йоан Кръстител, изпратен от Бога да подготви душите на хората за Христовото благовестие и да им посочи идващия Спасител. За този последен и най-велик пророк ни разказва св. Евангелист Марк в днешното евангелско четиво (Марк 1:1-8), като отнася към него пророчеството на Исайя: “Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му” (Марк 1:3).
Нека се вслушаме в този глас и ние и да започнем да изправяме кривините и неравностите в живота си. За да може родилият се Спасител да намери пътека към душите ни, да влезе в тях, да ги озари с небесната Си светлина и да ги изпълни с уханията на любовта. Защото Сам Той ни обещава: “Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим” (Йоан 14:23).
3 януари 1999 – Произнесена по Българското национално радио. – Б. ред.
Свещеник Александър Лашков
(НЕДЕЛЯ ПРЕД БОГОЯВЛЕНИЕ)