Колко голямо трябва да е нашето нечестие! Защото ние не само поради забравяне на
Изповедта като чудотворно лекарство не прибягваме към нея, но и тогава, когато я
знаем, не я практикуваме! Какво може да бъде по-неразумно от това?
Изповедта е толкова необходима за нас, грешните, че трябва смело да кажем: без
Изповедта за нас няма спасение! Авва Исайя изразява същата мисъл така: “Ако нямаше
покаяние, никой не би се спасил. Както Кръщението ни умива от първородния грях и от
всички грехове, сторени до него, тъй Покаянието, свързано с изповядване на греховете,
ни умива от всички беззакония, извършени след Кръщението”.
Но ние не се изповядваме, понеже имаме съображения против Изповедта. Кои са
обикновено нашите съображения?
Ето главните от тях:
1. Един казва: “Аз съм толкова грешен! Може ли Бог да ми прости греховете?! Аз
не вярвам в това! Затуй няма смисъл да се изповядвам”.
Но ако човек искрено се покае, всеки грях може да му се прости. “Силата на
покаянието е основана на силата Божия! Лекарят е всемогъщ и лекарството, давано от
Него, е всемогъщо”(еп. Игнатий Брянчанинов).
Св.Йоан Златоуст, размишлявайки върху чудотворните последици на искреното
покаяние, говори: “Покаянието е лекарство, което унищожава греха. То е небесен дар,
чудесна сила, която по Божията благодат побеждава могъществото и строгостта на
законите. То всички приема и всички преобразява. То не отблъсква блудника, не
отпъжда прелюбодееца, не се отвращава от пияния, не се гнуси от идолопоклонника, не
пренебрегва злоречивия, не преследва хулителя, нито горделивеца: то всички обновява,
защото е горнило за очистване от греховете. Раната и лекарството, това са грехът и
покаянието (изповедта - в ск. м.). Недей да ми казваш: много съм съгрешил, как ще мога да се спася? Ти не можеш, но
твоят Бог може, и то така може, че ще унищожи всичките ти грехове. Слушай
внимателно думите ми: твоят Бог тъй унищожава греховете, че от тях не остава ни
петно, ни следа, но като ти връща здравето, Той ти подарява благообразието,

като те
освобождава от смъртното наказание, Той ти дава праведност, и оногова, който е
съгрешил, прави равен на онзи, който не е съгрешил. Защото Той унищожава греха и
прави така, че грехът изчезва, като че ли никога не е бил.
“Но възможно ли е, ще кажеш ти, онзи, който се покае, да се спаси? Съвършено
възможно! Но аз целия си живот съм прекарал в грях: ако се покая, ще бъда ли спасен?
Разбира се! От що се вижда туй? От човеколюбието на твоя Господ. Нима аз се надявам
на твоето покаяние да унищожи твоите тежки грехове? Ако би имало само твоето
покаяние, ти наистина би трябвало да трепериш; но с покаянието се съединява
милосърдието Божие. А милосърдието Божие няма граница и думите не могат да
изкажат Неговата благодат. Твоята злоба има предел, но Лекарството против нея е
безпределно. Твоята злоба е злоба човешка а Божието милосърдие е неизказано. Затуй
надявай се, че то ще превиши греховете ти. Представи си искра, която пада в морето:
ще се запали ли? Ще се появи ли пак? А онова, което е искрата в морето, туй е грехът за
човеколюбието Божие, даже не и туй, а нещо много по-малко! Морето, колкото и
голямо да е, има край, а Божието човеколюбие е безгранично”.
2. Друг казва: “Защо да се изповядвам? Аз нямам никакви особени грехове. Нека
се изповядват ония, които са убили, ограбили, озлочестили или извършили друг
някой грях”.
Това възражение срещу Изповедта е напълно противоположно на първото. Там поради
угнетяващото съзнание за своята греховност човек не вярва, че ще му се прости. А тук
липсва всякакво съзнание за греховност. “Нямам особени грехове”... Но дали наистина
е така? Когато човек дълго стои в една затворена стаичка, свиква с разваления въздух в
нея и не усеща колко той е неприятен. Но дойде ли някой отвън, не ще може да
издържи на събралия се смрад в стаята и ще избяга.
Нека отговорят онези, които казват “нямам особени грехове”, дали имат тогава Христа
в сърцето си? Той обича да обитава в чистите сърца. А чисти ли са техните сърца? Едва
ли!

Те си въобразяват, че са чисти, но въображенията още не са действителност. “Ако
кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас” (1Иоан. 1:8). А дето е
лъжата, там не е Христос!
Тогава? Какво да правим? Да се изповядаме. Ако изповядаме греховете си, Той е верен
и праведен, за да ни очисти от всяка неправда (1Иоан.1:9).
Светите отци ни учат, че много трудно нещо е да вижда човек греховете си.
Това те обясняват със заслепението, което дяволът ни причинява. Авва Исайя говори:
“Когато човек се отдели от онзи, който се намира от лявата му страна, т. е. от
общуването с демоните и от следване на техните внушения, тогава той ще види своите
съгрешения пред Бога във всичките им подробности; тогава той ще познае Иисуса. Но
човек не може да види своите грехове, докато не се раздели от тях чрез разлъка,
изпълнена с труд и горест. Ония, които са достигнали това състояние, са намирали
плача и молитвата. Като си спомнят за своята лукава дружба със страстите, те не смеят
да погледнат към Бога и пребъдват в постоянно съкрушение на духа”.
Ако беше лесно нещо виждането на своите грехове, нямаше св. Ефрем Сирин да се
моли: “Господи, дай ми да виждам моите прегрешения”. Нямаше и о. Йоан
Кронщадски да говори: “Това е действително дар Божий да виждаш своите грехове в
тяхното множество и във всичката им гнусота”.
Излиза, че ония, които мислят, че нямат особени грехове са всъщност слепи. Те трябва
да се молят да им даде Господ да прозрат греховете си и да се избавят от обхваналото
ги крайно гибелно духовно съзнание, че нямат особени грехове. Дори и като прашинки
дребни да са греховете им, щом не се очистват с постоянна Изповед, те се натрупват и
замърсяват стаичката на сърцето, тъй че там не може да влезе високият небесен Гост.
Дребните грехове са често пъти по-опасни от най-големите престъпления, защото
последните тежат силно на съвестта и настояват да бъдат изкупени, изповядани,
загладени, заличени, докато малките грехове не тежат особено на душата,

но имат това
гибелно свойство, че я правят безчувствена към Божията благодат и безразлична към
спасението. По-малко хора са погинали от свирепите диви зверове, отколкото от
дребните и невидими с просто око микроби. Дребните грехове като незначителни се
отминават обикновено без внимание. Те лесно се забравят, а при това притъпявайки
нравственото съзнание, създават най-страшната привичка у човека привичката да
греши. Тъй окаяният грешник стига до себезаблуждението, че той не е грешен, че у
него всичко е в ред, когато е и окаян, и жалък роб на греховете.
Дребните грехове създават истинско мъртвило в духовния живот на човека. Както
стенният часовник спира от напластяването на дребния прах, тъй духовният пулс на
човека постепенно замира под дебелия пласт на натрупаните дребни грехове. За да
тръгне пак часовникът, трябва да се издуха прахът. За да се съживи за духовния живот
човекът, трябва да изповяда и най-дребните си грехове.
3. Трети казва: “Всичко това е право. Но защо да се изповядвам, когато зная, че
утре пак ще съгреша? Има ли смисъл такава изповед? Аз разбирам да се
изповядаш, но вече да не грешиш след това!”.
Това съображение против изповедта съдържа нещо много правилно, но и нещо
неправилно. Правилното тук е желанието да не се греши вече след изповедта. Ала ние
сме немощни човеци, не можем да достигнем изведнъж до такава твърдост, която прави
невъзможно падането във волни грехове. Тогава? Като не можем изведнъж да стигнем
такава твърдост в добродетелта, да се отдадем ли на порока? Да престанем ли да се
изповядваме? Кое е по-добро да лежиш в калта на духовното блато или да се изправяш
след всяко падане и да вървиш напред с надеждата, че все някога може да стигнеш до
твърдия и хубав бряг на добродетелта? Ако не се изповядаш, оставаш си в калта. Ако се
изповядваш, вдигаш се от калта и се умиваш от нея. “Но защо да ставам, когато утре
пак ще падна?" казваш ти. Щом паднеш пак стани! Всеки ден започвай отново!

Туй е
несъмнено по-добро, отколкото да отвикнеш да ставаш.
Един млад монах се оплакал на великия подвижник авва Сисой: “Авва, какво да правя?
Аз паднах!” Старецът отговорил: “Стани!” Монахът казал: “Аз станах и пак паднах!”.
Старецът отвърнал: “Отново стани!”. Тогава младият монах запитал: “И докога да
ставам като падам?”. “До твоята кончина” отговорил авва Сисой.
Този мъдър съвет трябва да запомним всички ние, които желаем да се поправим, но
постоянно пак падаме в предишните си грехове, измамвани от дявола. Всеки път, щом
паднем в някое прегрешение, трябва да станем. “Изправянето” това е Изповедта.
Но защо да си играем на падане и ставане? питат някои О, то не е игра, а борба, в
която има голям смисъл. Ако като човеци с немощи падаме, но пак ставаме, голяма е
вероятността смъртта да ни намери станали. Тогава ние сме спасени. Но ако не мислим
да ставаме, смъртта непременно ще ни завари легнали в калта. Тогава навеки сме
загубени!
Св. Йоан Златоуст казва: “Покаянието отваря за човека небето, завежда го в рая,
побеждава дявола. Грешен ли си? Не се отчайвай! Ако всеки ден съгрешаваш, всеки
ден принасяй покаяние! Когато в стари къщи има изгнили места, ние ги заместваме с
нови, но не преставаме да се грижим за тях. Тъй трябва да разсъждаваш и за себе си:
ако днес си се осквернил с грях, очисти се веднага с покаяние”.
За умиване на телесната нечистота Бог е дал водата. А за умиване на душевните
скверности Бог е дал благодатта на светото тайнство Изповед. Всеки човек, който си
изцапа ръцете, се мие. И никой не казва: “Няма да си мия вече ръцете, защото пак ще ги
изцапам!” А защо тогава много хора казват: “Няма да се изповядвам, защото утре пак
ще сгреша”. Явно е, че врагът на нашето спасение ни внушава да не си мием душите, за
да добие той власт над тях.
Но ние не бива да се вслушваме в такива сатанински внушения, а да се изповядваме
често, защото честото миене изработва у нас вкус към чистотата.
Оставете къщата си една година непометена, непочистена, непроветрена!

Няма ли тя да
се превърне в същинска кочина? А сега помислете в какво се е превърнала душата на
онзи, който не една година, а двадесет, четиридесет, шестдесет или седемдесет години
не е почиствал душата си с изповед!...
4. Четвърти казва: ”Аз се изповядвам пред Бога. Каква нужда има да отивам при
свещеника?”
Но ако няма нужда да отиваш при свещеника, тогава въобще не ходи при него! Тогава
се обърни към Бога Той да те кръсти направо отгоре. Той да те миропомаже, Той да те
венчае, Той да ти извърши маслосвет, Той да те причасти направо на някаква небесна
литургия и пр. Но ти не правиш това. Защо си непоследователен? Защо за всички други
тайнства ти се обръщаш към свещеника, а само за тайнството Изповед казваш: “Нямам
нужда от свещеник; аз се изповядвам направо пред Бога!” Не чувствуваш ли, че врагът
ти тъй те мами?
Бог е наредил свещениците да извършват светите тайнства, та чрез тях да получаваме
ние небесната и всеспасителна благодат. И Изповедта е тайнство. Ако ти се изповядваш
пред Бога, добре правиш, защото раздвижваш съвестта си, припомняш греховете си и
може би даже сълзи проливаш за тях. Но с всичко туй ти още не получаваш Божията
благодат на опрощението. Както когато седиш и си мислиш как в незалязващия ден на
Царството небесно Божиите угодници се причастяват с непостижимото за нас небесно
причастие, ти не се причастяваш реално, колкото и да се умиляваш от своите мисли,
докато не приемеш видимото св. Причастие, тъй и тук, докато не отидеш при
свещеника, на когото сам Иисус Христос е дал властта да връзва и да развързва,
колкото и да се изповядваш пред Бога, още не получаваш прошка за греховете си.
Защото Сам Бог е благоволил да каже на свещениците: “На които простите греховете,
тям ще се простят”.
Освен това изповядването пред свещеника има огромно възпитателно значение. То ни
смирява. То лекува нашата гордост, то ни кара спасително да се червим, то ни внушава
срам и страх и ни предпазва от бъдещите грехове. .

Когато ние грешим, пред
всемогъщия Бог грешим, но не се срамуваме от Него, понеже не Го виждаме. Също тъй
когато се изповядваме пред Бога, лесно вършим това, защото не виждаме Бога и все
едно че говорим на себе си. А каква стеснителност ни обзема, когато се изповядваме
пред свещениците! Който се е подчинил на църковния ред да се изповядва при
духовник, мъчно ще се реши да повтори греховете си, като си помисли, че ще трябва
пак да ги разкрива на изповедта (срв. св. Йоан Лествичник, Лествица, 7-мо издание,
Сергиев посад, 1908 г., с.41). Премъдро е наредил Иисус Христос покаянието ни да
става пред свещенослужител, който е свидетел Божий!
Но как може свещеникът да прощава греховете? питаш ти. Може, щом Бог тъй е
наредил. Но нали и сам свещеникът е грешен човек? Ако той е грешен, какво губиш ти
от това? Той е грешен за себе си и ще отговаря пред Бога за своите грехове. Поради
неговата греховност извършваните от него св. Тайнства не престават да бъдат
действени за тебе, щом ти ги приемаш с вяра и смирение. Нима слънчевият лъч, като
пада върху кал, се оцапва? Тъй и Божията благодат не губи нищо от това, че се предава
чрез окалян в грехове свещенослужител. Той сам на съдния ден може да бъде лишен от
благодатта поради недостойнството си. Но ти, приемайки чрез него Божията благодат,
няма да се лишиш от нея, ако сам се покажеш достоен.
Но дали свещеникът няма да издаде тайната на изповяданите мои грехове? Не! Никой
свещеник няма право да разказва това, което е чул на изповедта. Той е длъжен да занесе
тайната на изповедта заедно със себе си в гроба. Затуй не се безпокой, че може да бъде
разгласен срамът на твоята греховност в обществото.
Помни обаче, че ако бягаш от изповедта поради ревност към честта си, сам ще се
опозориш. Ако се срамуваш да признаеш слабостите си пред един човек, всички ще
заговорят за тях! Такъв е духовният закон. Хората чувствуват нашите недостатъци,
колкото и старателно да ги прикриваме.

Ако ги изповядаш пред едного, Бог заради
смирението ти пред този един свидетел, ще те покрие с благодатта си пред
мнозинството! Щадиш ли обаче името си пред изповедника, ще рухне авторитетът ти
пред всички! Покай се само пред едного! Изповедта ти ще те научи да водиш борба със
своите страсти! А водиш ли истинска борба с тях, мнозинството няма да узнае за тях! И
ти, с Божията помощ, ще се излекуваш, преди да си се опозорил. Но ако ти не поискаш
да се лекуваш чрез Изповед, то и тук ще изложиш името си на поругание, и на
Страшния съд ще се опозориш пред цялата вселена!
5. Пети казва: “Аз отивам при свещеника да ми чете разрешителна молитва”.
Това е най-кощунствена злоупотреба с Изповедта! Що значи “разрешителна молитва”?
То значи молитва за развързване на греховете. Отива християнинът при свещеника и
без да се изповядва за своите грехове го помолва: “Отче, прочети ми разрешителна
молитва!” или “простена молитва!” И свещеникът слага епитрахила върху главата на
каещия се, и му прощава беззаконията, които той не е изповядал, а е скрил.
Стой, служителю Божий! Какво правиш? Знаеш ли какви грехове се крият в тази душа,
та ги прощаваш тъй лекомислено? Каква отговорност носиш и ти пред Бога! Ами ако от
тебе е укрит някой смъртен грях, и ти лекомислено допуснеш християнина до светото
Причастие, няма ли да ускориш чрез това гибелта на душата му? Не знаеш ли думите
на св.ап.Павел: “Който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще
бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня!” (1 Кор.11:27). Защо не изпитваш вярващия?
Защо даваш светинята на неразкаян грешник? И Иуда се причасти заедно с другите св.
апостоли на Тайната вечеря, но понеже беше неразкаян грешник, вместо благодатта
Божия, сатаната влезе в него. Искаш ли от лекомисления християнин, който без
изповед, а само с една разрешителна молитва пристъпва към Христа, да направиш
втори Иуда? По-добре откажи светото Причастие на неподготвения докато се покае и
изповяда, отколкото да му даваш огън и осъждане.

Четенето на разрешителна молитва е най-голямо недоразумение! То е лъжене на Бога,
лъжене и на себе си. Ананий и Сапфира заплатиха с живота си своя нечестив опит да
излъжат Духа Светаго (Деян.5:1-10). Не се самозалъгвай, християнино! Свещеникът не
може да ти прости греховете, докато не ги чуе в изповед. Той не може да развърже
възлите на твоята съвест, докато не се докосне до тях. Тук никакви приспивни за
съвестта “разрешителни” молитви не помагат. Или ти си изповядал греховете си и си
получил прошка за тях, или не си ги изповядал и те са останали в душата ти. Ако
можеш да се измиеш, без да се докоснеш до водата, ще можеш и да се очистиш от
беззаконията си, без да си ги изповядал.
Четенето на разрешителна молитва като приспиване на съвестта е грях и за свещеника,
и за мирянина, защото в основата му има заблуда и лъжа. Тази практика не води към
духовно оздравяване, а към още по-голямо огрешаване. Някой си е болен съдбоносно.
Знае се с положителност каква е болестта, знае се точно и лекарството, което може да я
победи. Но понеже то е горчиво, болникът поисква нещо по-приятно. Тогава лекарят
дава или морфин за притъпяване на болките, или някакъв сладък, но безполезен сироп.
Ще оздравее ли болникът? Никога! И кой ще носи отговорност за смъртта му? И сам
той, че е искал сладки сиропи да се залъгва, и лекарят, който е знаел какво да му даде,
но от човекоугодие не му го е дал.
Неотдавна една добра и просветена християнка ми повери следното: “Готвила се бях за
св. Причастие. Отидох в църква и потърсих енорийския свещеник, за да се изповядам.
Свещеникът беше много обременен. И настроението му, както забелязах, не беше
добро. Той ме посрещна с малко досада: “Е, и ти пък защо идваш? Да изповядваш все
едни и същи дребни грехове ли? Ти нямаш големи провинения пред Бога. Ела тук, аз
ще ти прочета разрешителна молитва!” “Но аз искам да се изповядам, тежи ми нещо!”
“Няма нужда! Я коленичи тук!” Аз се подчиних и той ми прочете разрешителна
молитва. Станах и си тръгнах.

Аз се подчиних и той ми прочете разрешителна
молитва. Станах и си тръгнах. А в душата ми никакво облекчение! Там тежестта си
стои и като че ли още повече ме мъчи. От средата на храма аз се върнах при свещеника,
но той беше вече зает с други богомолци. Дойде време за причастие. Аз не посмях да се
причастя, защото не чувствувах съвестта си умиротворена.
На следната неделя отидох в друга църква. Там се изповядах и причастих. Голяма
радост почувствувах от изповедта. Едва тогава ми олекна.”