Архимандрит Серафим (Алексиев)

Забравеното лекарство

Съдържание
Богатият пътник
Грехът
Забравеното лекарство
Съображения против изповедта
Правила за спасителна изповед
Какво трябва да правим преди да идем при изповедника?
Какво трябва да правим когато сме при изповедника?
Какво трябва да направим когато излезем от изповедника?
Плодовете на истинската изповед
Заключителни въпроси
Използувана литература



В едно затънтено, китно балканско селце пристигнал на лятна почивка чуден странник. Той бил много богат човек. Пътувал сам, бил доста уморен и искал час по-скоро да намери място, дето да отседне, за да си почине. Намерението му било да ощастливи ония хора, които му дадат тих и приятен подслон. Понеже богатствата му били несметни, той искал да направи на гостолюбивите домакини такъв подарък, за какъвто те дори не са сънували. Видял той една хубава на вид къщичка, разположена на прекрасно място, и решил да подири подслон в нея. Похлопал на вратата. Но щом му отворили и го поканили да влезе, той неволно се дръпнал назад. Отвътре го лъхнал непоносимо смраден въздух. Какво се оказало? Жилището на тия хора и кочината на свинята били под един покрив. Без да каже за какво е дошъл, пътникът се извинил и излязъл на двора. Той тръгнал покрай бистрата речица, която минавала сред селото. Наблизо друга, хубава новопостроена къщичка привлякла вниманието му. Той решил и там да похлопа. Но стопанинът на този дом бил много зъл човек. Като видял чужденец да се доближава до пътните врати, той насъскал кучетата срещу него и не го пуснал да влезе дори в двора му. Пътникът подирил подслон и в трета къща. Там го поканили любезно и той влязъл вътре. Но като видял, че всичко в тоя дом лежи в безпорядък, разхвърляно, покрито с прах и сажди, потънало в смет и паяжини, решил, че и тук няма да намери търсеното спокойствие. В четвъртия дом, поради крайната си умора, той решил да спре, та каквото ще да става. Но там освен безпорядъка и нечистотата и друго нещо му се хвърлило в очи. По стените имало следи от дървеници, а той не можел да понася паразитите. Освен това бълхи го полазили, и той побързал и оттук да избяга. Тъй обиколил странникът цялото село, но никъде не намерил чисто кътче, дето спокойно да си отпочине. Чудел се той, как тия хора, живеещи в такъв прекрасен планински край, са занемарили дотам жилищата си. През селото минавала малка река. По кривите стръмни улички шуртели на доста места поточета. На мегдана и на други места на селото имало чучури и чешми, от които бликала изобилна вода. Ясно било за пътника, че мръсотията в селските къщи се дължала не на липса на вода, а изключително на немарливостта на техните стопани. Най-сетне, капнал от умора, той се отбил в една малка къщурка накрай селото, дето се оказало, че живее добра къщовница. Тук го посрещнали с голямо радушие, с приветливо усмихнати лица. Още щом влязъл в една от стаичките, той забелязал, че всичко в тази къщичка е просто, но чисто и добре подредено. Стъклата на прозорците светели. Никъде по ъглите нямало паяжини. Дъските на пода били току-що измити. Въздухът в стаята бил проветрен. Личало си, че благоуханията на близките поля и гори често били пускани да влизат в тая къща през отворените прозорци. Пътникът с облекчение въздъхнал и отседнал в тоя дом. Най-сетне той намерил тих, приятен кът, дето да си отпочине. Тук той оставил големия си дар. Драги читатели, задавали ли сте си въпроса: ако дойде нашият Спасител, който ни носи най-големия дар — небесната Си благодат, с който ощастливява и спасява душите ни, и ако той подири за Себе Си подслон в нашите души, де би могъл да си намери подходящо място за почивка? Св. Макарий Египетски говори: “Както небето и земята Бог е сътворил, за да обитава човекът в тях, така и тялото и душата на човека той е създал за свое жилище... затова Апостолът говори: “Негов дом сме ние” (Евр.3:6). Иисус Христос, този дивен небесен Гост, често идва сред нас и желае да влезе под покрива на душата ни. Той се явява помежду ни в непостижимото ТАЙНСТВО НА СВ. ПРИЧАЩЕНИЕ. Той хлопа на всяка врата, жадува да влезе във всеки дом, желае да беседва с всяко сърце, иска да ощастливи всяка вярваща душа и да Б даде небесния Си дар. Но как го посрещаме ние? Дали Той може да отседне във всекиго от нас, както би желал? Ето, един пристъпва към св. Причастие и кани Господа в скритата стаичка на сърцето си: “Дойди, Господи Иисусе, и се засели у мен!” шепне той в причастните си молитви. ”Влез под стряхата ми, в дома на душата ми, заповядай! Ще отворя вратите на недостойните си уста! Настани се у мене!” Но Иисус Христос отстъпва с погнуса от тая гостоприемно отворена врата! Отвътре излиза такава непоносима духовна смрад! Там вони на блуд и злоба, на сребролюбие и завист, на гордост и егоизъм... И небесният Гост отстъпва назад. Той не може да влезе в такъв дом, дето човекът и бесовете тия духовни свини съжителствуват под един покрив. Ето, другиго увещават да пости и да се причасти; молят го да приеме в сърцето си Иисуса Христа, който носи великата и всеспасителна Божия благодат, най-високия дар, който човечеството е получавало!


Но той не иска и да чуе за това. За него са неприятни небесните светини!... Те му пречат да си живее, както си ще. Защо му е причастие? Той пуска кучетата в душата си срещу небесния Гост и не Го допуска да се доближи до портите му. Трети е постил, молил се е, готвил се е за св.Причастие, но не е простил обидите, които са му нанесли ближните, не се е примирил с враговете си, не е умиротворил душата си. В нея всичко е в безпорядък. Греховете като прах и сажди покриват външното му благочестие. Смет и паяжини са загрозили вярата му. Лоши настроения са разбъркали чувствата му. И той в това си състояние се одързостява да покани небесния Гост в стаичката на сърцето си! Не се ли бои той, че ще Го оскърби, вместо да Го зарадва с това свое необмислено гостоприемство? Четвърти чува, че се хлопа на вратата на съвестта му, но той не е помислял до този момент да я очисти. Там толкова порочни петна са замърсили чистите някога прозорци на душата! Толкова греховни навици са натрупали смет по тайните кътчета на сърцето! Бедният човек! Паразитите на злото, злите духове, са го нападнали и смучат жизнените сокове на духовния му живот. Ако той отвори вратите и покани в такава обстановка на мръсотия и безредие най-високия небесен Гост, мисли ли, че ще Му достави чист и радостен покой? Но кой би могъл да каже за своя духовен дом, че е приведен в пълен порядък и че може да посрещне небесния Цар? Ние всички сме кой повече, кой по-малко недостойни за дошлия при нас от небесата Изкупител. Ала ето, Той хлопа на вратите ни (Откр.3:20). Той сам жадува да влезе в нас, защото ние сме за Него създадени и защото без Него сме безкрай нещастни. Той идва да донесе на всички небесния Си дар. Има ли начин да станем пак достойни за Него? С голяма радост трябва да кажем: Има! Този начин е покаянието и изповедта! С изповедта, когато тя е искрена, дълбока, свързана с погнуса от себе си и с желание да почнем нов живот, се очиства основно от всичката смет на греховете стаичката на сърцето. С изповедта се прогонват демоните, тия гибелни паразити в нея. Пак с изповедта се привеждат в порядък всички разбъркани мисли и представи, всички хаотични чувства и желания на сърцето, тъй че тя става годна да приеме най-дивния Гост Иисуса Христа. 

Драги читатели, ние сме създадени за Бога и единствено в Него намираме върховното
блаженство, за което непрестанно копнее сърцето ни. Нищо друго извън Бога не може
да ощастливи душата ни! Дайте на човека всичко, каквото пожелае. Той ще му се радва
известно време, но след това ще стане равнодушен към него, почувствувал, че нещо
друго, много по-възвишено, му липсва. Не тъй ли и детето се радва на всяка нова
играчка, докато огладнее? Тогава захвърля играчката и търси хляб. Някакъв
неизкореним вътрешен глад за правда, радост и мир в Духа Светаго (Рим.14:17) мъчи
душата ни и не ни дава мира и сред най-шумните удоволствия на живота и сред най-
завидните постижения в света!
Тоя благословен глад е глад за Бога. Прав е блажени Августин, като казва в своите
“Изповеди” пред Бога: “Ти ни създаде за Себе Си, и нашето тревожно сърце е
неспокойно, докато не намери успокоение у Тебе”. Единственият Гост, Който може да ощастливи душата ни, е Бог. А щом Бог е
върховното наше блаженство и най-висшето наше добро, явно е, че онова нещо, което
ни препречва пътя към Бога, трябва да е най-голямото зло за нас. А такова зло е грехът.
Напразно някои непросветени люде търсят най-голямото зло за човека другаде, извън
греха. Едни считат за най-голямо зло болестите, други бедността, трети смъртта. Но
нито болестите, нито бедността, нито смъртта, нито каквото и да е друго земно
бедствие може да бъде за нас толкова голямо зло, колкото грехът. Защото тия земни
злочестини не ни откъсват от Бога, ако ние искрено Го търсим, а напротив, доближават
ни до Него.
Св.апостоли били бедни, а мнозина обогатявали (2Кор. 6:10). Те и при бедността си
били богати, защото са притежавали дивния Божий дар — небесната благодат, която
още в този живот ги правила безкрай блажени! Нима бедността е могла да бъде голямо
зло за тях, намерилите съкровището на вечния живот?!

Болестите не са най-голямото зло за човека, защото болестите на тялото, понесени със
смирение, вяра и търпение, могат да излекуват душата, болна от грях, и да я доближат
до Бога върховното благо на човека.
И смъртта за вярващия не е страшна, защото през нея като през врата се отива при
любимия и любящ Бог, Който е приготвил за ония, които Го обичат, онова, което око не
е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало (1 Кор. 2:9)!
А грехът е най-окаяната бедност на сърцето — бедност откъм съкровището на
благодатта. Грехът е смъртоносна болест на душата, болест, която ни лишава от
радостите на земята и от радостите на небето. Грехът е страшна и непрежалима
духовна смърт, която навеки ни откъсва от веселието на небожителите в рая и ни
погребва в мрака на ада!
Няма, няма за човека по-голямо зло от греха! Той погубва тялото и душата. Той
вгорчава тукашния и вечния живот. Той причинява раздорите в семействата, кавгите
между съседите, недоразуменията между роднините. Той запалва огъня на злобата
между хората. Той възгордява душата и я ожесточава. Той трови със завист сърцето.
Той изпъжда от гърдите светите чувства и поканва демоните да се настанят там. Той ни
откъсва от Бога. Той угасява всичко светло в сърцата ни. Той ни учи на лъжа,
чревоугодие, егоизъм и сребролюбие. Той ни кара да злословим ближните си и да ги
осъждаме. Той подтиква ръката ни към кражба. Той ни изпълва с гняв и ярост. Той ни
шепне да отмъстим. Той върши всички безчинства, злодения, престъпления. Той
причинява всички болести, страдания, неправди, насилия, кръвопролития и войни. Той
е изпълнил душите на всички ни с непоносима духовна смрад. Той разлива тази смрад в
отношенията помежду ни.
Питали ли сте се, защо е душно в света? Защо мъчно се живее? Защо не може да се
понасяме един друг? Отговорът е: защото грехът е отровил атмосферата на живота.

Ние
всички сме болни от грях. И ако нелекуваните рани по тялото издават непоносима воня,
колко по-страшно е зловонието на греха!
Както болестите на тялото могат да бъдат външни (видими) и вътрешни (скрити), тъй и
греховете, като болести на душата, могат да бъдат видими и невидими. Ние често се
успокояваме с това, че можем да скрием от очите на околните греховните рани на
душата си. Минаваме за добри и порядъчни хора. Но от Бога нищо не можем да скрием.
Неговите очи са по-светли от слънцето и проникват навсякъде. Ако можехме с помощта
на някакви духовни рентгенови лъчи да видим скритото духовно състояние на всекиго
от нас, или на целия човешки род, тъй както Бог вижда това, бихме изпаднали в ужас!
Грехът е едно безкрайно зло, понеже е оскърбление на безкрайния Бог. Господ ни е
заповядал да не грешим. А ние грешим и с това оскърбяваме безкрайното величие на
Твореца.
Словото Божие казва: “Грехът е беззаконие” (1 Иоан. 3:4). Това значи: грехът е
нарушаване на Божия закон. Всеки нарушен закон, бил той граждански или природен,
носи след себе си наказание. Грехът като потъпкване на най-висшия закон светата
Божия воля води към най-тежки наказания. Тия наказания биват временни и вечни.
Временните Бог праща за вразумяване и изправление. Ако ние се покаем и примирим с
Бога, ще се избавим от вечните наказания. Но ако останем ожесточени в греховете си,
ако не желаем да се покаем за тях, ако упорствуваме в богопротивното си поведение,
Бог ще ни остави да вървим, където щем. Краят на греха е окончателното скъсване с Бога. И понеже Бог е щастието на
човешкото сърце, скъсването с Бога е лишение от това щастие или вечна мъка. Щом
грехът е толкова страшно по същината си и толкова гибелно по последиците си зло, как
тогава всички ние лекомислено грешим? Как сме дошли дотам да се сприятелим по
най-интимен начин с греховете си, да свикнем с тях до такава степен, че мнозина, ако
не почти всички, днес мислят, че грехът е нещо неизбежно в живота!

И как сме могли и
можем все още да търпим нечистотиите, праха и паяжините в стаичките на нашите
сърца, живеейки с тъпо безчувствие в тоя безпорядък, сред зловонието на беззаконията
си! Всичко това е просто необяснимо. Но то е факт. Огрубели, нравствено затъпели,
ние сме станали безразлични към повиците на нашата собствена съвест и към грижата
за спасението си... И това безразличие е стигнало дотам, че ние подценяваме тежината
и съдбоносността на нашите злини. Смятаме, че нищо особено не вършим, когато
грешим. О, ако бихме могли да измерим всичката тежест на греховете си и ако бихме
ясно почувствували, че тая тежест ни тегли към дъното на ада, ние бихме били
съгласни по-скоро земята да ни погълне и скалите да ни затрупат, отколкото да грешим
и да прогневяваме Бога!
Ако си представим едни везни и на едното блюдо поставим човешките грехове, а на
другото светостта на всички светли духове на небето и на всички праведници живели
на земята, то всичката святост на небесата и земята не би могла да повдигне блюдото на
човешката греховност. Само Божията сила може да го повдигне. Затуй Бог прати на
земята Своя Единороден Син, Който да изкупи със Своята голготска жертва човешкия
грях. Оттогава всички грехове на всички човеци от всички времена могат да бъдат
простени, стига да се принесе покаяние за тях. Оттогава няма грях, който да тегне
повече от тежестта на Божието милосърдие. “Бог толкоз обикна света, че отдаде своя
Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.”
“Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.”

Дерзайте, грешници! Има за нас избавление! Иисус Христос, Който понесе върху
плещите Си греха на цялото човечество и Който заплати с кръстната Си смърт нашите
дългове към Бога, може да понесе и нашите грехове върху раменете Си. Нали затова св.
Андрей Критски се моли от името на всички нас, които тежко съгрешаваме пред
Господа: “Вземи от мене моето тежко греховно бреме и ми дай сълзи на покаяние!” Но
ние трябва именно да пролеем сълзи на покаяние! Защото има само два вида вода,
която умива нечистотата на греховете: водата на кръщението и сълзите на покаянието.
При това, както твърди св. Йоан Лествичник, “Изворът на сълзите след Кръщението е
повече от Кръщението, макар тия думи да изглеждат малко смели. Защото Кръщението
ни очиства от предишните злини, а сълзите очистват греховете, извършени и след
Кръщението. Като сме приели Кръщение в детска възраст, ние всички сме го
осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не беше
ни дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват.”