А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който

за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14), казва свети апостол Павел. Искам да ви изясня
какво разбира Апостолът, когато казва: чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света. Защото за
всички, които след изповедта и свето причастие са тръгнали по пътя на разпъване на плътта със страстите
и похотите, е необходимо да имат ръководни указания в това трудно дело, за да действат по пряк и верен
начин. А едно от първите указания се съдържа в приведените думи на светия Апостол и вие ще го имате,
когато разберете какво значи светът да се разпъне за нас и ние да се разпънем за света.
За ръководство при изяснението на това място нека вземем мислите на преподобния Авва Доротей от
неговото поучение за отричането от света. Той е изяснил това място за монаси, но така, че неговото
изяснение можем да приложим и към миряни. Той казва, че когато човек се отрича от света, той оставя дом,
родители, роднини, имущество, селото или града, отива в манастир и става монах - тогава той може да каже:
“За мене светът, т.е. греховността в света, е разпната. За мене светът - неговата греховност не съществува,
тя остана далеч зад манастирските стени. Аз го оставих и той не ме вижда по улиците, нито по площадите,
нито на своите беседи, нито в каква да е друга своя работа. За мене светът - греховността в света, се разпна,
умря, като че ли го няма”. Но говорейки така, монахът, който се е скрил между манастирските стени от света
и неговите видими съблазни, може сам в себе си, в своето сърце да живее за света, да запази светските
пристрастия и седейки в килията, да мисли за света, т.е. за греховността в него и красотата му и да се
услажда мислено с неговите утехи. В такъв случай той не може да каже, че и той се е разпнал (умрял) за
света - за неговата греховност. Защото, макар да е оставил света телом, със сърцето си той живее в света и
във всичките му утехи. А когато той, с Божия помощ, знаейки силата на монашеските обети, не само външно
оставя света, отделяйки се от него чрез манастирската ограда, но и вътрешно погасява в сърцето си всяка
привързаност към него, всяко съуслаждане с него, и дори всяка мисъл за него, тогава може да каже, че не
само светът се е разпнал (умрял) за него, но и той за света, т.е. че и той вече не живее за света. В неговото
сърце има други мисли, други чувства и разположения, той живее за другия свят, по-добър и по-съвършен,
а за този се е разпнал (умрял).
Мисля, че разбирате това изяснение. Но заедно с това предполагам, че вие веднага сте готови да отклоните
от себе си всяко задължение, което би ви се наложило от изяснените думи на Апостола, казвайки: “Това
подхожда за монасите, за които светът е разпнат (умрял) и те за света, но не подхожда за нас, миряните”.
- Не, не е така, братя! В своето лице Апостолът е дал закон за всички християни и всички е задължил така
да се устроят в себе си, та всеки да може да каже: “За мене светът е разпнат (умрял) и аз за света!” Ето,
вижте как това може и трябва да стане и в нас.
Обърнете внимание, че с думата свят се означава не човешкото съжителство, не житейските работи, а всичко
греховно, порочно, богопротивно. Светът е това, в което владеят похотта на плътта, похотта на очите и
житейската гордост, или дето владее всеки грях. В тоя смисъл на думата: за мене светът е разпнат, и аз
за света ще значи същото, че за мене всеки грях е разпнат (умрял) и аз съм разпнат (умрял) за всеки грях.
Как и кога става това?
Най-напред забележете, че във всеки грях има две страни: едната страна това са греховните дела, а другата
- греховната страст. Страстта е извор и причина за греховните дела, а делата са произведение и израз
на страстта. Така например гневливостта е греховна страст, която живее в сърцето, а делата, в които се
изразява, са: избухване на гнева, кавги, спорове, побоища, убийства, войни. Една страст, а колко дела! И всички произлизат единствено от нея. Така също сладострастието, или чувствеността, е греховна страст
към чувствени удоволствия, а нейните дела са: лакомия, пиянство, оргии по кръчми, по веселби, в нощни
заведения и пр. Същото се отнася за всяка страст. Всяка страст е сама в сърцето, а вън чрез тялото се
проявява в много дела.
След това за вас не е трудно да разберете как става, че грехът в света се разпъва (умира) за нас и как става,
че ние се разпъваме (умираме) за греха в света.
Когато някой изоставя греховните или порочните дела, тогава грехът в света се разпъва за него, а когато
някой потуши и изкорени в себе си самата греховна страст, тогава и той се разпъва за греха в света.
Например, когато някой изостави веселбите, кръчмите, гуляите и пр., така че никой никога да не го види в
никакви неподходящи дела и места, а винаги всички да го виждат в добро поведение и сериозен - това значи,
че грехът или светът в тази своя част е умрял за него, или разпнал се е за него. Но не можем още сигурно да
кажем, че и сам той се е разпнал (умрял) за греха, или света. Защото, макар да отсъства от тия дела и места
телом, той може да бъде там със сърцето и с ума си. Няма го в кръчмата телом, но той може да бъде там със
сърцето и с ума си, може да мисли и да желае да бъде там и с наслада да си казва: “Как хубаво бих прекарал
там”. Във всички тези и подобни случаи, макар грехът или светът да се е разпнал (умрял) за него, но сам
той още не се е разпнал (умрял) за греха или света, още го обича, още го желае и се услажда от него. Той е
преодолял себе си дотолкова, доколкото може да отбягва греховните дела, да се отвращава от тях и да ги
мрази. Пред Бога той още е светолюбец или грехолюбец. Защото Бог гледа не само на делата, а най-вече
на сърцето. Ето защо ние трябва да се отделим не само от греховните и порочните дела, но да преодолеем
и да потушим самите страсти, така че да не се услаждаме от никакви порочни предмети и дела, а да се
отвращаваме и гнусим от тях. И когато някой достигне до това състояние, когато някой не само греховни
дела не би вършил, но би потушил в себе си самото пристрастяване към тях, тогава той би могъл да каже
за себе си, че и той се е разпнал (умрял) за света - греховността в света.
И тъй, поставете на една страна всички греховни и порочни дела, а на другата - греховните страсти и си
мислете: когато изоставим всички порочни дела, това ще значи, че светът се е разпнал за нас, а когато
загасим и самите страсти у нас, това ще значи, че и ние сме разпнати за света.
Ето в какъв смисъл заповедта може да се приложи и към вас миряните, та и за вас светът (неговата
греховност) да бъде разпнат и вие за света. Първото се изразява в това, че порочният човек оставя
разпътния, лош и позорен живот и започва да живее сериозно, поправяйки своето поведение. А второто се
изразява в това, че не само поведението си поправяме, но и чувствата на нашето сърце държим изправни,
чисти и богоприятни. Първото е по-лесно, второто е по-трудно. Ето защо не всеки, който има добро външно
поведение, има и чисто сърце.
Това е причината, че Апостолът не се е спрял само на разпъването на света, или греха за нас, но прибавил
и нашето разпъване за света. Малко е, като че ли казва той, че твоето външно поведение е добро. Влез
в сърцето си, прегледай там чувствата и разположенията си и ги направи чисти, свети и богоугодни.
Тази апостолска заповед се изпълнява от онзи който, влизайки в себе си, устремява своя ум към Бога и
съзерцавайки Го, чрез мисълта за Него изпитва правотата на всяка своя мисъл и чувство и прогонва всичко
лошо като богопротивно. Който има синовен страх пред Бога, той внимава строго върху себе си и навреме
отсича всяко нечисто разположение, което съпътства, предшества или завършва неговите дела и по такъв
начин очиства всяко дело и го представя пред Бога чисто, като непорочна жертва и тлъсто всесъжение.
Кое ще изберем ние? Трябва да изберем и едното, и другото. Който се е забъркал в порочни дела, нека
ги захвърли и да поправи своето поведение. Който е поправил своето поведение, нека не спира дотук, а
да влезе в себе си и да поправи своето сърце, като загаси в него страстите, които и доброто поведение за
другите правят лошо пред лицето на Бога, Който вижда сърцето и по него оправдава или осъжда човека.
Тогава всеки от нас може да каже с Апостола: за мене светът е разпнат, и аз за света. Амин.
15 март 1864 година
св Теофан Затворник

         

Но колцина от нас разпъват греховната си същност?
Как да спрем мислите си?
Как да постъпим , като виждаме гнусотата на
апартаментните "монаси" , като архимандрит
Дионисий ?
Кой съвременен монах/архиерей/иерей може
да ни бъде за пример и да ни подкрепя в нашата
борба със себе си?
Как да приемем, че повечето наши митрополити
са с огромни туловища.... от постене ли е това ?
Прекрасни неща са написали светите отци, но
това е било в други времена, при други условия,
при друг морал , при друга духовност.
Ееехххх..... размислих се.....