ПОНЕДЕЛНИК В ПЪРВАТА СЕДМИЦА ОТ ВЕЛИКИЯ ПОСТ

/Св.Игнатой Брянчанинов/

Покаянието е всемогъщо, като установено от всемогъщия Бог.

Няма грях, който да устои пред лицето на покаянието.

То е дар, даден на падналото човешко естество, то е остатък от нашата

първоначална непорочност, като съзнание за тази непорочност и скръб за

нейната загуба; то е призоваване на Кръщението, то е връзка на земята с небето,

стълба към небето. Чрез него се очиства и изглажда всеки грях. Ако и да си

обременен с най-тежки съгрешения, никак не се колебай да пристъпиш към

покаянието.

Безмерният океан еднакво поглъща и водите на широката река, величаво

преминала през много страни, и скромните струи на едва забележимото ручейче:

така и в бездната на Божията благост изчезват тежките грехопадения наравно с

най-малките, нищожни грешки.

В това да те уверят петстотинте и петдесетте динария, които били еднакво

опростени: заемодавецът е безкрайно богат, а длъжниците – всичките

несъстоятелни (Лук. 7:41, 42). 

И малкият грях остава неизгладен, ако съгрешилият е пренебрегнал да се покае

за него, като за нищожен по негово мнение; и големият грях напълно се изглажда

посредством покаянието по безграничната Божия благост и всемогъщество.

Спомни си свети Давид, паднал в любодеяние и убийство. В душата на

праведника незабележимо се прокраднало нерадението; от нерадението се

породило неопазване на телесните чувства; освободеният от опазването поглед

неочаквано се срещнал с предмета на съблазън; предметът на съблазън

възбудил в осветената душа престъпно пожелание; след пожеланието

последвало престъпно изпълнение; след извършването на прелюбодеяние

последвал тщеславен срам.

Срамът, с който се засрамила от греха човешката гордост, породил ново престъпно желание, желание да се скрие греха и да се запази маската на праведност пред човеците. По тази причина било извършено убийство. Давид дълго пребивавал в ожесточение, в безчувствие, като да не е виновен в никакво съгрешение. Необходимо било изобличение от Самия Бог. Пророк Натан, по Божие повеление, изобличил съгрешилия, и едва Давид казал съгреших пред Господа, и дошъл отговор от Господа: и Господ сне от тебе греха ти (2 Цар. 12:13). Всемогъщото покаяние спасило цели градове и царства, отменило присъди, вече произнесени от Бога. Така многолюдният град Ниневия, обречен от Божия пророк на погибел, я предотвратил с искрено покаяние – и напразно пророкът недалече от Ниневия очаквал изтребването ѝ, изпълнението на своето пророчество! 
Така на нечестивия израилски цар Ахав, поклонник на идолите, гонител и убиец на поклонниците на истинния Бог, вече било определено наказание, което било обявено от великия Илия, но Ахав се умилил и пролял сълзи, продължавайки да пребивава в нечестие. Това кратковременно умиление, тези малко сълзи не останали без своето действие: Ахав се смири пред Мене. Задето се смири пред Мене, Аз няма да му напратя беди в негови дни, но в дните на сина му ще напратя беди върху неговия дом (3 Цар. 21:29). Свещеното Писание и цялата църковна история са изпълнени с безчислени примери, доказващи мощната сила на покаянието. „Един разбойник, – разказва Паладий в Лавсаика, – бил заловен при самото престъпление и бил доведен в Арсенаит, тиваидски град. След много изтезания отсъдили да отсекат главата му.

Когато той тръгнал с воините към мястото на извършеното от него злодеяние, намиращо се на шест поприща от града, го последвал неизвестен монах, желаещ да види наказанието му. Разбойникът, като видял идващия след него монах, му казал: „Авва! 
Нима нямаш килия и ръкоделие?“ Монахът отговорил: „Имам“. На това разбойникът казал: „Защо не стоиш в килията си и не плачеш за греховете си?“ Монахът отговорил: „Брате! Аз съм много ленив. Душата ми няма умиление, затова и дойдох да видя, как човек умира. Може би, от тази гледка, ще се смекчи душата ми“. 
Тогава разбойникът му казал: „Авва! Стой, заради Бога, в килията си, благославяй и възхвалявай Спасителя Христа: откакто Той се въплъти и умря за нас, грешните, човек вече не умира“. Ето и друг поучителен разказ. „Близо до един град живеел затворник, който имал от Бога дар на прозорливост. В същия град живеела блудница, известна на всички. Веднъж затворникът видял светъл път, простиращ се от женския манастир, намиращ се в града, до небето, по който върви една душа в голяма радост, водена от Ангели, и се приближава до небесните врати.
Той изпратил ученика в женския манастир да узнае кой е починал. 
Ученикът се върнал и донесъл известие, че в манастира никой не е починал, но пред вратите на манастира неочаквано е починала известната блудница, дошла тук от града. Като бил в недоумение, затворникът започнал да се моли на Бога да му обясни това видение. „Точно така, – бил Божият отговор към светия старец, – ти си видял възлизащата на небето душа на жена, бивша блудница. Тя взе твърдото решение да се покае и изправи, и отиде в манастира с решимост да постъпи в него. Това, че е починала пред вратите на манастира, без да успее да изпълни намерението си, било по Божие определение.

Но Бог приел нейното намерение за самото дело“. В тези два разказа виждаме опитно изпълнението на евангелските обещания. И самото Евангелие представя много такива примери! Митарят, обременен с грехове, дошъл в Божия храм и за своето смирение и покаяние излязъл от храма оправдан. Друг митар, Закхей, едва взел решение да се изправи, и вече бил наречен син на Авраам, и за него излязло решение от Бога: днес стана спасение на тоя дом (Лук. 19:9). Блудницата, паднала при нозете на Спасителя и изменила любовта към греха в любов към Бога, чула: прощават ѝ се многото грехове, задето много обикна (Лук. 7:47).
Разбойникът, разпънат отдясно на Богочовека, получил спасение в последните минути на своя бурен живот. Той само се смирил, само признал себе си за достоен за осъждане, когато душевните му очи се отворили и той познал в разпънатия до него Богочовека; познал Го и Го изповядал, и в същия миг, получил обещание за вечното блаженство. Събитие, напълно съответстващо на евангелското учение! Който вярва в Мене, е казал Господ, и да умре, ще оживее (Иоан. 11:26). Той открито и ясно възвестил за Себе Си: Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13).

Не мислете, че грешниците, които живеели по времето на пребиваването на Спасителя на земята, били особено щастливи: щастливи са били тези, които са прибегнали към изповядване на греховете и покаяние; напротив, ония, които отхвърлили всемогъщото лекарство на покаянието, останали в греховете си и погинали в своята неразкаяност и ожесточение. Нищо и никой не ни пречи и сега да се възползваме от щастието на покаялите се грешници пред Самия Господ Иисус Христос. Той е казал за Себе Си на вярващите в Него: Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършеха на света (Мат. 28:20). Когато застанеш пред твоя духовен отец, той ще потвърди за теб възвестената от нас истина: „Ето, чедо, – ще каже той, – Христос невидимо стои, за да приеме изповедта ти“[4]. Предстоейки пред Самия Христос, проси от Него, и ще получиш велика и богата милост – опрощение на греховете.

Защо да се бавим? Защо да се спираме, да изпадаме в съмнение и двоедушие, от които се радва дяволът и се укрепява срещу нас? Ще кажеш: многобройните, тежки и дълговременни грехове привеждат в съмнение и двоедушие; от постоянните грехопадения силите на душата са изнемогнали, чувствам отслабване на самото разположение. Така! Твоите грехове са тежки. За всички лекари твоето състояние е неизлечимо, но не и за Лекаря – Господ, всемогъщ и безкрайно милостив. Твоята недоверчива боязливост би имала някакво извинение, ако можеше да очакваш, че лекарят ще отвърне очи от теб, ще те отхвърли с презрение и гняв. Но Той не те отхвърля, напротив, призовава те към Себе Си, умолява те да пристъпиш към Него. Той няма да те упреква, никаква жестока дума няма да излезе от устата Му. Той те призовава единствено за да ти дари опрощение и изцеление. Дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля (Ис. 1:18). Целта на Христовото пришествие на земята се състояла в това да освободи човешките души от обладаващия ги грях и да възстанови в нас падналия Божествен образ. Ето Агнецът Божий, свидетелства за Иисус Иоан Предтеча, Който взима върху Си греха на света (Иоан. 1:29). Изцелението на телесните болести било само доказателство за изцелението на душата от греха. Когато пред Господа донесли разслабения, Той казал на болния: дерзай, чедо, прощават ти се греховете! (Мат. 9:2-7) Някои от книжниците, присъстващи там, помислили, че произнася хула. Иисус, виждащ помислите им, казал: Защо мислите лошо в сърцата си? Защото кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (тогава казва на разслабения): стани, вземи си постелката и върви у дома си (Мат. 9:2-7). Ако ти си толкова разслабен от греха, че си изгубил и самото разположение към доброто, ако си прокажен, глух и сляп по душа, ако толкова си се подчинил дявола, че си попаднал изцяло под негова власт и, действащ насилван от греха си подобен на бесноват, то и тогава не се съмнявай да пристъпиш към покаянието, и ще чуеш: прощават ти се греховете. Твоят Създател е Създател и на сърцето, и на ума, и на волята ти. Ти си ги разстроил, разтлял от греха? Твоят Създател може да създаде в теб чисто сърце от оскверненото сърце, и помрачения, повреден ум да обнови със Своята всемогъща Истина. Той може да утвърди в доброто твоята страдаща и изнемогваща под насилието на греха воля и така да възвърне на душата ти радостта от надеждата за спасение, която се явява от победата на волята над греха.

Да не дойде на някого лукавата мисъл: „При покаянието лесно се получава прошка: това ми позволява да не бъда строг към себе си, позволява ми да се предавам на греховни наслаждения. Нещо повече, тя гледа със снизхождение на възобновяването на тежките грехопадения“. Не! Не при такова условие се дава опрошение на греховете в покаянието. То се дава при условие, че падналият в смъртни грехове ще ги остави. Това се вижда от самите думи на Спасителя, когато, прощавайки на блудницата, доведена на съд пред Него от фарисеите, Той ѝ казал: Иди си и недей вече греши (Иоан. 8:11). Същото заповядал Господ и на изцеления от Него в притвора на Витезда, заповядал го със заплаха от бъдещо наказание за нарушаване на заповяданото: ето, ти оздравя, казал Той, недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Иоан. 5:14). Така разбирали и изпълнявали думите на Богочовека преподобните пустинни отци, и така научили братята. Авва Пимен на въпроса какво значи покаяние за греха, отговорил: „То се състои в това да се разкаеш за греха и да не го повтаряш. Постъпилите така са наречени непорочни и праведни, защото са оставили греховете и са станали праведници“[5]. Великият наставник на монашестващите свети Исаак Сирин казва за повтарящите своите грехопадения: „Който, с надеждата за покаяние, повторно пада в съгрешението, той ходи пред Бога с лукавство, на такъв се изпраща неочаквана смърт, и той не получава времето, на което е разчитал, за извършване на добродетелите“[6]. Това се разбира за смъртните грехове, а не за подхлъзванията поради немощ, които се лекуват с ежедневно покаяние, и на които и светиите не са били напълно чужди. А ако поради нещастния навик и разслабеност, увличан сякаш насила от плътта и кръвта, не можеш да се въздържаш от смъртни грехове, наречени най-вече падения, то и тогава не се предавай на отчаяние, към което така неистово увлича човека непрестанната поредица от падения. За този случай имаме премъдрото наставление на Сисой Велики. Веднъж един брат му казал с болка в сърцето: „Отче! Какво да правя? Аз паднах“. Старецът му отговорил: „Стани“. Братът казал: „Аз станах и пак паднах“. Старецът отговорил: „Пак стани“. Братът възразил: „Докога ще ставам и ще падам?“ Старецът казал: „До смъртта си“. Истинният Божи раб се пази не само от греховните дела и думи, но и от самите греховни помисли и усещания. За верността си към Господа той се удостоява с особени духовни дарования. С тях изобилствал преподобният Силуан Скитски, по-късно синайски подвижник. Когато го попитали по какъв начин е придобил благодат, Силуан отговорил: „Аз никога не допусках в сърцето си мисъл, прогневяваща Бога“[7].

Опазилият се от смъртни грехове не бива да мисли, че няма нужда от много покаяние. Твоите съгрешения са леки пред твоите очи, но ти не знаеш каква е тяхната тежест на везните на Божието правосъдие. „Един е човешкият съд и друг Божият“, – е казал един преподобен пустиножител, разсъждавайки преди смъртта си за своята монашеска и подвижнически дела[8]. Законодателят на израилския народ, боговидецът свети Моисей, сияещ с лъчите на пророчеството, чудотворството и видимата слава, произнесъл необмислена дума пред народа, бидейки огорчен от неговата упоритост. Той само сгрешил с устата си (Пс. 105:33), според израза на светия псалмопевец; той произнесъл с устата си дума на недоверие, бидейки изпълнен с вяра в сърцето си; той произнесъл с устата си тази дума, признавайки нечестието и неверието на народа за недостойни за чудо и благодеяние, – сякаш предполагал, че Божията благодат, отслабена от нечестието на народа, не е достатъчно силна и голяма, за да извърши чудо. Грях, на пръв поглед маловажен и извинителен, грях на светия мъж, богат с добри дела и благодатни дарове, иначе бива осъден от Бога – той не само заслужава изобличение, не само се внася в книгата на Свещеното Писание за известяване на целия израилски народ и на целия свят, който ще повярва в истинния Бог, но и се наказва с временно наказание. Моисей, познаващ силата на молитвата и безкрайното Божие милосърдие, напразно прибягва към молитва и умилостивяване на Бога; Моисей, който не веднъж е отвръщал Божия гняв от целия израилски народ, се моли за себе си да бъде отменено произнесеното над него определение, моли се и не бива чут: Господ ми беше гневен заради вас, казал Моисей, говорейки пред народа за последствията от своята молитва, и ме не послуша (Втор. 3:26). В Писанието нищо не е казано без свята цел. Разбирайки целта на Писанието в настоящите обстоятелства, няма да сгрешим, ако признаем, че то ни дава насока и предупреждение да не смятаме за малки и малките наши грехове, да се грижим най-внимателно да ги избягваме и да се очистваме от тях с покаяние. Колко съгрешаваме поради незнание! Колко съгрешаваме поради немощ! Колко съгрешаваме, увличайки се от разсейване, от примера на другите, от снизходителност към другите! Колко препъвания ни се допускат заради осъждането на ближния, заради жестокосърдието към него! Ние пребиваваме в безгрижие, а ръкописанието на нашите съгрешения се умножава. Праведният Иов знаел това и ежедневно принасял молитви и жертви на Бога за своите деца, казвайки: Може би синовете ми са съгрешили и похулили Бога в сърцето си. Тъй правеше Иов през всички такива дни (Иов. 1:5). Признак на праведника е решителното недоверие към своята праведност и пребиваването в непрестанно покаяние.

Когато отстраним заслепяващото ни разсейване, когато се вглъбим в себе си и започнем да изследваме себе си, сравнявайки състоянието на душите си с това какво трябва да бъде то според учението на Свещеното Писание, тогава сами ще признаем малките грехове за немалки, но за тежки и страшни, достойни за непрестанни сълзи и покаяние. Като разгърнем Свещеното Писание, ще видим какви трябва да бъдем. Свети Апостол Павел казва: Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния (1 Кор. 15:47, 49). Получавайки битие, започвайки да съществуваме, ние в същото време се обличаме в образа на нашия праотец Адам, в неговия паднал образ; зачеваме се и се раждаме с тяло, подхвърлено на болести и разрушение, с душа, заразена от греха; зачеваме се и се раждаме, имайки семето на греха, насадено в цялото ни естество, имайки отровата на греха, разлята във всичките членове на душата и тялото. Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми (Пс. 50:7). Така целият човешки род станал и става непотребен, умъртвява се от греха, с който сме заразени в самия си корен, в праотеца. При възсъздаването ни чрез изкуплението е било необходимо да се отстрани коренът, непреставащ да предава на всички клони смъртоносната зараза, необходимо било да се замени с корен, който би ни предавал живот, нетление, святост, на човешкия род бил необходим нов праотец, и такъв станал Господ от небето. Той благоволил да бъде потомък на Адам по плът, заченал се от Дева безсеменно и безстрастно. При своето земно раждане Адам и много други хора изпреварили Иисус, но при раждането от смъртта и гроба, което е възкресението, Иисус изпревари Адам и всички хора (Мат. 27:53). Той станал Първороден в човешкия род; Той е първият човек, възлязъл на небето. Там Той седнал отдясно на Бога. Адам и другите свети праотци на Иисус по плът станали Негови потомци след раждането от Духа в пакибитието. Той е Отец на бъдещия век, Родоначалник на святото племе на избраните. Ние, започналите да съществуваме по образа на ветхия Адам, за да преминем от неговото отхвърлено потомство в благословеното потомство на Новия Адам, трябва да се родим Свише. Ако някой се не роди от вода и Дух, говори ни Новият Адам, нашият Господ Иисус Христос, не може да влезе в царството Божие (Иоан. 3:5). Ние се раждаме за новия благодатен живот чрез светото Кръщение, чрез което преминаваме в потомството на Господа Иисуса Христа, получаваме осиновяване от Отца на новия век, както е казал Апостолът: Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте; приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче! (Гал. 3:27; Рим. 8:15). Но за да пребиваваме в това осиновяване, ние трябва да не живеем по плът, а по Дух: Всички, водени от Духа Божий, са синове Божии (Рим. 8:14). Напротив, ако някой няма Духа на Христа, той не е Христов (Рим. 8:9). Пребивава ли в нас този признак на осиновяването? Духът свидетелствува ли на нашия дух, че ние сме чеда Божии? (Рим. 8:16) По този признак изпитвали и изследвали себе си преподобните пустинни Отци, и такова изследване ги потопявало в бездната на покаянието и плача. Да послушаме как разсъждава за това преподобният Макарий Египетски, справедливо наречен Велики: „Както тялото, – казва той, – има своя живот не от самото себе си, но отвън, тоест от земята, и не може да живее без външни средства; така и душата, ако оттук не се прероди на земята на живите, ако не се храни там духовно, ако не се облече в дрехата на небесната красота, взета от самото Божество, сама по себе си никак не може да живее в радост и покой. Божието естество има в себе си хляба на живота според следните думи: Аз съм хлябът на живота и вино, което весели сърцето на човека, и елей на радост (Иоан. 6:55; Пс. 103:15; 44:8), и многоразлична храна на Духа, и небесна дреха на светлината, изхождаща от Самия Бог. В това се състои вечният живот на душата.

Горко на тялото, когато то е оставено само в своето естество! То се разрушава и умира. Горко и на душата, когато бъде предоставена само на своето естество, уповава се само на своите дела, нямайки общение с Божия Дух! Тя умира, неудостоила се с вечния, божествен живот... Ако ти си станал Божий престол и на теб е седнал Небесният Конник, ако душата ти цялата е станала духовно око и светлина; ако си се наситил с небесната храна на Духа, напоил си се с водата на живота и си се облякъл в дрехата на тайнствената светлина; ако, накрая, вътрешният ти човек е придобил всичко това и е твърдо известен за него, то ти наистина вече живееш за вечния живот, отсега успокоявайки се с душата си в Господа, наистина си придобил и получил от Господа това да живееш с истинния живот. А ако не виждаш в себе си нищо от това, то плачи, болезнувай и ридай горчиво, като още нестанал причастник на вечното и духовно богатство, като още непридобил истинния живот. Имай грижа за своята нищета и моли Господа ден и нощ, като намиращ се в горчивата, угнетяваща бедност на греха. О, ако се грижехме за своята бедност! О, ако не живеехме в безгрижие, като изобилстващи с богатства и духовни блага!“[9] Стремежът към придобиване на истинно покаяние бил причината, поради която светите монаси, почувствали нищетата на духа, се отдалечавали в дълбоко уединение, затваряли се в затвор, скривали се в пещери и земни пропасти. Но такова виждане на своята нищета, такова виждане на умъртвяването на душата от греха се дава едва на значително преуспелите в монашеския подвиг. То внушава на човека решимост окончателно да се отрече от света, да умре за света, за да се предаде изцяло на търсенето на вечния живот в себе си.

Да се обърнем към другия признак, по който изследването на себе си е по-достъпно за нас, новоначалните. Господ в светото Евангелие е казал: Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми. Който Ме не люби, не спазва словата Ми. Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми (Иоан. 14:23,24; 15:10). Спазващият Христовите заповеди е Христов; а неспазващият ги не принадлежи на Христа. Изпитването на нашата съвест, на нашето душевно състояние според евангелските заповеди е много удобно, твърде душеспасително, напълно вярно. За пример ще разгледаме изпълнили ли сме някои Христови заповеди, изложени в 5-та глава на Евангелие от Матея. Не сме ли се гневили без причина на ближния? Не сме ли имали, и нямаме ли и досега, свади с някого? Не действа ли в нас паметозлобието? Не сме ли произнасяли укорителни и ругателни думи? Въздържали ли сме се от сладострастни погледи, усещания и помисли? Не сме ли въздавали зло за зло? Били ли сме така кротки, че да не се противим на злото? Обичали ли сме враговете си? Благославяли ли сма ония, които ни проклинат? Правили ли сме добро на ненавиждащите ни? Молили ли сме се за причиняващите ни зло? Разбира се, и тези не много въпроси ще затруднят и изобличат нашата съвест. Какво може да произлезе от по-нататъшното и подробно изпитване? Нашите очи ще се отворят за греховете ни, в сърцата ни ще се насади чувство за непрестанна печал за нашето недостойнство; ние ще се научим да се съкрушаваме и за тези съгрешения, които поради нашата помраченост са ни изглеждали малки, но по своята същност ни лишават от осиновяване на Бога и блажената вечност. И едното, и другото е засвидетелствал Сам Господ. Заповядвайки любов към враговете, Той е открил и причината, поради която ни е необходима тази любов: за да бъдете синове на вашия Отец Небесен (Мат. 5:45). С горчиви последствия е свързано нарушаването и на най-малката евангелска заповед: Който наруши една от най-малките тия заповеди, е казал Господ, и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно (Мат. 5:19), тоест няма да бъде негов причастник[10]. А пълното невнимание към евангелските заповеди, като към нравоучение, което можем и да не изпълняваме, влече след себе си сигурна погибел. Изпълнението на евангелските заповеди не може да бъде заменено с никакви подвизи! Не могат да ги заменят дори и самите чудеса! Мнозина, казва Спасителят, ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Мат. 7:22, 23). Съзиждането на душата, основано не на изпълнението на заповедите, но само на подвизите, не е твърдо, а суетно: то не може да издържи нито на скърбите от човеците, нито на изкушенията от бесовете, то е чуждо на светлината, изпълнено е с мрак и самозаблуда. Всеки, който слуша тия Мои думи, възвестява въплътилото се Божие Слово, и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването и беше голямо (Мат. 7:26, 27).

........................................................
[7] Скитски Патерик.

[8] Преподобни Агатон. Азбучен Патерик.

[9] Беседа 1-ва, гл. 11 и 12.

[10] Според обяснението на блажения Теофилакт Български.