прот. Андрей Ефанов

Превод: Татяна Филева

Източник: www.nosuicide.ru 

Зад чуждата дума „суицид” стои трагедия, от която никой не е застрахован. Нали и в самите себе си невинаги можем да бъдем толкова уверени, че да можем да гарантираме, че в момент на униние няма да се изкушим да забравим за Бога и Неговия благ промисъл. Но самоубийството не е само грях на човека, решил да презре Божията помощ и самостоятелно да се прости с живота, това е трагедия и за родствениците и приятелите на този човек.

Какво да прави този, до когото така или иначе се е докоснало това нещастие, този, чийто близък, родственик или приятел си е отишъл от живота по най-неестествения начин?

Преди всичко трябва да победим отчаянието в душата си. Тъгата, скръбта, плачът – всичко това е естествено в тази ситуация, но не и отчаянието. Вашият близък вече е паднал в пропастта, наречена отчаяние, достатъчна за една жертва. Дори за самоубийците не всичко е изгубено, а за останалите, макар и в самота, но живи, винаги има място за активно действие.

Казвам „не всичко е изгубено”, защото, първо, далеч не е сигурно, че човекът не се е разкаял за своята постъпка. Понякога покаянието идва в последната част от секундата, когато вече е късно да се спреш. Известни са случаи, когато оцелелите самоубийци разказват, че тяхната последна мисъл е била съжаление за извършеното и желание да променят всичко. Не можем да твърдим, че вашият близък не се е разкаял – той просто не е могъл да направи нищо, за да запази живота си. Но дори ако в конкретния случай е станало иначе, не е известно какво би станало по-нататък. Със смъртта душата на човека преминава в друго състояние. От една страна, отсъствието на тялото налага ограничение на душата. Нямайки главния инструмент за управление на душата, ние ставаме бавни, неспособни на бързи изменения. Но от друга страна, се снема завесата на „кожените дрехи” и светът се открива на душата такъв, какъвто е, не едностранчиво плътски, а пълноценен и душата ясно разбира истинската цена на всичко.

И значи, отишлият си от земния живот по-добре от нас осъзнава цялата трагичност на станалото. И тук му е необходима нашата действена помощ.

Да, самоубийците не се опяват. Причините за това са две. Първо, и това е принципно важно, Църквата отказва да опява самоубийците, тъй като с този отказ се опитва да спре още живите, допускащи за себе си възможността за самоубийство. Макар и това да изглежда жестоко, но заради спасението на много други души Църквата прилага тази дисциплинарна мярка. Нещо подобно може да се види и в някое голямо семейство. Понякога родителите виждат, че провинилото се дете има нужда повече от милост и състрадание, отколкото от наказание, но да не накажеш палавника, значи да проявиш снизхождение към постъпката му в очите на неговите братя и сестри. А Църквата е едно много голямо семейство…

Втората причина се състои в това, че съвременният чин на опяване на самоубийците е напълно неприложим за онези, които са починали в разрив с Църквата.

Неведнъж в молитвите покойният се нарича „починал във вяра” или дори „вярно починал”. Изхождайки от това, строго казано, не бива да се опяват и онези, които в момента на смъртта са живеели нецърковно, да не говорим за онези, които сами са отхвърлили Бога, решавайки да се разпоредят с живота си без Него. Но отказът от общоцърковна молитва не е окончателната присъда над човека. Остава домашната, лична молитва за такъв човек, и тази молитва изцяло остава на отговорността на онези, които така или иначе са близки на самоубиеца.

В моя живот имаше случай, когато от живота си отиде един мой познат. Не мога да го нарека нито невярващ, нито въцърковен. И ето, дойде Задушница, обхождам енорийското гробище, служа заупокойни литии. Приближавам се към гроба на познатия ми самоубиец, и десетки очи се вторачват в мен – как ще постъпи сега свещеникът? Ще отмине ли, давайки вид, че е забравил човека, или ще наруши правилото и ще отслужи лития? Аз свалих облачението си, дадох кадилницата на клисаря и произнесох молитвата на преподобния Лъв Оптински: „Потърси, Господи, погиналата душа на Твоя раб (името): и ако е възможно, помилвай я. Неизповедими са Твоите съдби. Не ми вменявай в грях тази моя молитва, но да бъде Твоята свята воля”.

Молитвата на свещенослужителя, извършена като частно лице, имаше положително действие, за това по-късно ми казаха като за акт на доброта. Въпреки че самото отрицателно отношение към самоубийството беше демонстрирано нееднозначно.

Ето, и вие, които сте останали живи, трябва усърдно да се молите за душата на покойния. Нека скръбта, тъгата, болката от загубата да прераснат в деятелно чувство на състрадание – тогава молитвата за отишлия си без време ще стане важна част от живота ви и ще може да помогне за изменение на задгробната участ на самоубиеца. За това колко важна е молитвата за починалите, говори фактът, че преподобният Серафим Саровски молел всички свои духовно близки да се молят за упокоение на неговите родители. Родителите на Преподобния били християни с праведен живот, но дори и те имали нужда от молитвена подкрепа в задгробния живот. А какво да говорим в нашия случай.

Освен молитвата, както ни учат светите отци, голямо значение има и милостинята за починалия. Преподобният Сергий Радонежки след смъртта на своите родители раздал тяхното имущество като милостиня за душите им. Така и ние трябва да даваме на нуждаещите се, като се молим Господ да приеме тази милостиня за самоубиеца, просейки молитвата за онези, за които сме дали милостиня. Милостинята, разбира се, не бива да се ограничава само с пари, много по-важно е да помогнем на нуждаещия се именно с това, от което се нуждае.

И ето, ние посвещаваме много време на молитва за безвременно отишлия си от земния живот, раздаваме милостиня в негова памет. Какво още можем да направим? Ако нашият живот след сполетялата ни трагедия се промени, ако това най-страшно зло ни послужи като повод сериозно да се замислим за своите души, да започнем да живеем пълноценен християнски живот, както сега е прието да се говори, ако се въцърковим, това ще стане най-големият стимул за промяна на посмъртната участ на самоубиеца.

Трагедията трябва да отрезви близките на самоубиеца. Трябва да разберем, че и самите ние, ако живеем извън Бога, сме духовни мъртъвци. Нашето съзнание трябва да се измени, да видим цялата сериозност на нашето положение. Ако просто затворим очите си за това и продължим своя духовно безгрижен живот, тогава не само няма да помогнем на вече починалия, но и ще навредим на себе си и ще провокираме нова възможност за самоубийство в своето обкръжение. Лесно е да се отвърнем от тази страшна реалност, която е пред очите ни, но след това ще бъде трудно да живеем с такава измамена съвест. Ето защо въцърковяването на близките на самоубиеца е изключително важно. Необходимо е да започнем редовно да посещаваме храма, да бъдем усърдни в домашната молитва, да отделяме част от времето си през деня на четене на Евангелието и духовна литература.

И последното, което бих искал да кажа. Вашият близък не е единственият човек, който се е приближил до съдбоносната линия и я е прекрачил. Има още хиляди, които сега стоят на този страшен праг между живота и смъртта. Вашият дълг на любовта е да им помогнете. Намерете за този, който замисля такава страшна постъпка, думи на подкрепа и утешение, помогнете със средствата, с които разполагате: време за разговор, действена помощ, може би дори финансова, нали това също е милостинята, за която говорихме по-горе. Вашата помощ е необходима и на близките на тези, които вече са си отишли от живота вследствие на самоубийство. Ако вие сте успели поне отчасти да победите в себе си болката от жестоката загуба, има хора, които още не са могли да го преживеят. Помогнете на онези, които страдат безутешно, споделете с тях частица от своята душевна топлота.

Да, животът след страшната трагедия на самоубийството не свършва нито за самия самоубиец, нито за неговите родственици. Още много неща могат да се поправят. Затова да не падаме в отчаяние, а напротив: да направим всичко възможно, за да заличим последствията от една толкова ужасна постъпка. Господ да ни помогне в това нелеко дело.

Вяра и общество – 15 ноември 2014

В този брой ви предлагаме:

• „Човек, който посяга на живота си, го оценява от собствената си гледна точка, а не от гледна точка на Божията воля” – след поредните две самозапалвания само в рамките на една седмица Горан Благоев разговаря по този все по-тревожен за обществото проблем с двама духовници: свещеник Николай Нешков от Българската православна църква и свещеник д-р Пламен Гечев (психиатър) от Католическата църква в България. Те търсят отговор на въпроси като: Християнството отрича самоубийството като смъртен грях. Но все пак той се случва. Защо?Какво може да подтикне човек да посегне на живота си? Има ли самоубийство, което Църквата може да оправдае? Как Църквата може да помогне за решаването на този тежък обществен проблем?

„Колкото по-религиозно е едно общество, толкова по-малко са самоубийствата”, коментира свещеник Николай Нешков, а свещеник д-р Пламен Гечев допълни: „Каквото и да се случи в живота, когато човек има вяра, нищо не може да го събори”.

В специален материал тъжният си опит споделя и протосингелът на Софийска митрополия ставрофорен свещеноиконом Ангел Ангелов, който представя трагична статистика за броя на самоубили се християни от епархията през миналата и през тази година.

• За абсурдите на режима, издигнал атеизма в своя официална политика - чуйте свидетелския разказ на Христо Попов за това как три поколения от рода му са били преследвани заради вярата си и каква е според него равносметката от онова време четвърт век след началото на промените.

Екипът на „Вяра и общество”

http://bnt.bg/predavanyia/vyara-i-obshhestvo/ochakvajte-vyara-i-obshtestvo-15-noemvri-2014