Автор: Свещ. Миладин Митрович

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravoslavie.ru

Чрез богатото духовно наследство на своя спасителен опит Православната Църква свидетелства, че покаянието за човека е един от най-важните и значими аспекти по пътя към вечния живот. От самото начало, през цялата история на своето съществуване, Църквата във всички сфери на своята дейност е говорела за насъщната необходимост и важност на покаянието в живота на всеки православен християнин.

Времето на поста е благодатен период, през който повече от всяко друго време сме призвани по-активно да изпитваме себе си, своята съвест, своите лични отношения с Бога и ближните, с други думи, по-решително да пристъпим към подвига на покаянието. Затова Великият пост е и спасителен период, установен именно за искрено покаяние, за да може човек чрез поста и богослужебното преживяване на земните страдания на Христос да подтикне себе си към вътрешно преобразяване от омраза към любов, от грозното към красивото, от злото към доброто.

Покаянието е преди всичко дар на Божията любов, защото Бог иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). Като Отговор на болестта, тоест на греха, Бог е дарил на човешкия род лекарство, тоест покаянието. Именно в това се е проявило Божието милосърдие, защото човекът, макар и да е съгрешил и да се е отдалечил от Бога със своя грях, Бог не го е презрял, но чрез покаянието му е дал възможност за изправяне. Тази възможност за изправяне, тоест възможността за нов, безгрешен живот, осъществяващ се чрез покаянието, повече от две хиляди години се дава на човечеството в Христовата Църква.

Трябва да знаем, че покаянието е процес, предполагащ един огромен подвиг за освобождаване от всеки грях и недостатък, от всяка немощ. Не е достатъчно само да говорим за греха и греховността, изключвайки динамика на покаянието. Този проблем са имали и Каин, и Юда. Не е достатъчно само да кажем „съгреших”, но трябва и да продължим напред.

А какво означава това: напред? Да се устремим към Царството, за което сме призвани всички и което се основава на реалността на Господния Кръст, гроб, Възкресение, сядане отдясно на Бога и на славното второ пришествие. Към Царството, което се осъществява в Църквата, пазителка на целокупното наследие и устроена от Самия Господ. Оттук става ясно, че ролята на Църквата в процеса на покаянието е неизменна, тоест извън Църквата няма и не може да има покаяние. Преживявайки с вяра всички тайни на църковното изповядване, и особено тайната на вечния живот в Царството Божие, ние получаваме отговор за какво и пред Кого имаме нужда от покаяние. Желанието за вечно битие, за място, на което вечно сияе светлината на Божието лице, ни задължава да очистим себе си от всичко, което е нечисто и ни отдалечава от това място. Да се покаем пред Всемогъщия Бог, пред Него, Който има власт да ни въведе в Своето Царство, да се покаем, за да получим вечен живот с Него. Такава е истинската цел на покаянието.

И ако човек извърши грях, той не трябва да се смята за роб на греха, но да бъде напълно сигурен, че в Христос е свободен от греха. Затова много е важно процесът на покаяние да протича под духовното ръководство на свещеник, защото твърде често вярващият няма не само духовни сили да се противопостави на греха, но и достатъчно знание да насочи процеса на своето покаяние в правилната посока. Отговорността на пастира-душеводител е да пробуди и поведе уморения, изгубил цел човек. От една страна чрез благодатно действие, а от друга – давайки му съвети, които му помагат да опознае истинските и вечни ценности на живота, свещеникът при всички случаи може да ускори процеса на покаяние. Впрочем самото покаяние, тоест стигането до съзнанието, че сме извършили нещо лошо, което нарушава първоначалната вътрешна хармония на личността, е дело на самия човек, който се кае. Ето защо покаянието е не само констатиране на лошата постъпка или мисъл, а преди всичко искрено съжаление и срам. Съжаление, защото този грях ни е отдалечил от вечния живот, и срам пред Бога, Който е направил толкова много за нас и нашето спасение.

Успешността на покаянието е свързана с две действия: от една страна това е виждането на своя грях и искрено разкаяние за него, а от друга – обличането в дрехата на добродетелите. Макар и тези думи да създават впечатлението, че това може да стане бързо и лесно, трябва да знаем, че тук става дума за едно непрестанно взаимно съгласуване между тези две страни. Това ясно потвърждават онези, които имат опита на покаянието като Божи дар, защото благодатта на покаянието се дава на онези, които с пълна вяра приемат Христовите думи, както казва един светогорски старец. Защото не е достатъчно само да познаем греха и да се покаем, но искреното покаяние е и твърдо решение повече да не повтаряме веднъж извършения грях. Така един от важните компоненти на покаянието е искрената вяра в Божието милосърдие и човеколюбие, защото Бог не дойде да призове праведници, а грешници към покаяние, както казва Свещеното Писание (Мат. 13:9). С тази вяра и надежда на Божието милосърдие каещият се човек трябва да се обогатява с добродетелен живот преди всичко чрез чувството за своето лично недостойнство пред другите хора, умножаване на любовта, и особено чрез прощаване на своите длъжници.

От всичко казано по-горе ясно се вижда, че покаянието е процес, който има своето начало и своята крайна цел. Задължението да се освободи от греха и от всяка нечистота, за да получи Небесното Царство, подтиква всеки православен християнин да преживява покаянието като един от най-красивите дарове, дадени за наследие на човешкия род. Защото ако по някаква причина човек бъде лишен от възможността за покаяние, това би била най-голямата трагедия в историята на човечеството, която би го осъдила на вечна погибел.