Във планината съм. Вечерен здрач...  Слуха ми гали тихо шумолене.  С елхите гледам пропастта пред мене  и чувствам умиление до плач.  В дола сред буки стари се белей  на Божията Майка монастирът.  Там пристан и до днес душите дирят  от бурята, що във света вилней. 
Долита нощ над сънните гори.  Потокът пей приспивно в долината.  А горе гаснат мълком небесата,  припламнали в последните зари.  Ах, как е чист и девствен тоя свят!  И колко тишина в гърдите влива!  Стоя омаян. Красотата дива  ме трогва като Божа благодат!  Ветрецът шепне: “Време е за сън!”...  От него полюлявана камбанка,  планински цвят сред цветната полянка,  приглася му приспивно с кротък звън.  Преди да трепне първата звезда  тревите нежни вече са заспали.  Мушиците и те са се прибрали,  и птичките са в своите гнезда.  А мене, Боже, кой ще приюти?  Аз толкоз сам съм в тоя свят огромен — сред свои чужд и у дома бездомен!  Небесна Майко, приюти ме Ти!

Поезията на архимандрит Серафим (Алексиев) - LiterNet