След бурния дъжд, що плющя цяла нощ по скалите,  мъгла е отнесла могъщия стръмен Балкан.  Отсреща гората я няма и сякаш елхите  във дим е погълнал току-що изригнал вулкан.  Стоиш ти един на планинския дом пред вратата  и мислиш си колко се хубости тулят сега  зад тоя студен непрозрачен воал на мъглата.  И жажда да бродиш те пълни с копнеж и тъга.  А ето, отвреме-навреме внезапният вятър  завесите сякаш раздипля и ти, стаил дъх,  от чудната гледка, открила пред теб планината,  решаваш да тръгнеш нагоре към стръмния връх.  Че нещо зове те — през урви и чуки, и бездни  да литнеш нагоре, да стигнеш онез висоти,  де слънцето радостно грей, де неволята чезне  и дето невиждани гледки ще видиш и ти!  Така и отвъдният свят си таи красотите  зад облаци тъмни от земни беди и тегла.  Но ето, отвреме-навреме Бог пръсва мъглите  и ти, очарован, Го чуваш да вика: “Ела!” 

архимандрит Серафим Алексиев