Отиде си лятото лудо и знойно  със своите песни и бури.  В гората листата жълтеят спокойно  под хладните сини лазури.  С наведени вейки, от плод уморени,  дървета предлагат дара си.  А после, от своя товар облекчени,  ще срещнат спокойно съня си.  И всичко в природата следва си пътя,  от Бога посочен навеки.  Единствен човекът се лута безпътен.  Така е и с теб, и със всеки.  Отлита животът. Косите белеят.  А страстите още бушуват!  Душите ни — жалко! — и лете не зреят.  Сърцата и в старост лудуват.  А Бог е приготвил небесни хамбари  и чака от нас да добие  плод сладък, достоен за Свойте олтари.  Кога ще узреем и ние?  2 октомври 1971 г.
архимандрит Серафим Алексиев