Най-сетне спирам морен на върха  и хвърлям взор към ширните простори.  На тколните планини лъха  отнася нейде моята умора.  Как хубаво е тук сред тез скали  на таз тераска облачна, призвездна!  Тук кацат непокорните орли  върху ръба над зиналата бездна.  Далеч блести Купенът островръх,  под облаци във слънчевото злато.  Насреща се издига Ботев връх  със своето в треви обрасло плато.  По склона спуща се игрив поток  и също като сребърна светкавица  гърми в околността при всеки скок  и ръси със студени капки здравеца.  Под мен е пропаст! Горе — небеса!  А в низините гушат се селцата  във сянката на плодни дървеса.  О, колко ненагледна е земята!... 

архимандрит Серафим Алексиев