Във планината съм. Вечерен здрач...
Слуха ми гали тихо шумолене.
С елхите гледам пропастта пред мене
и чувствам умиление до плач.

В дола сред буки стари се белей
на Божията Майка монастирът.
Там пристан и до днес душите дирят
от бурята, що във света вилней

Долита нощ над сънните гори.
Потокът пей приспивно в долината.
А горе гаснат мълком небесата,
припламнали в последните зари.

Ах, как е чист и девствен тоя свят!
И колко тишина в гърдите влива!
Стоя омаян. Красотата дива
ме трогва като Божа благодат!

Ветрецът шепне: “Време е за сън!”...
От него полюлявана камбанка,
планински цвят сред цветната полянка,
приглася му приспивно с кротък звън.

Преди да трепне първата звезда
тревите нежни вече са заспали.
Мушиците и те са се прибрали,
и птичките са в своите гнезда.

А мене, Боже, кой ще приюти?
Аз толкоз сам съм в тоя свят огромен —
сред свои чужд и у дома бездомен!
Небесна Майко, приюти ме Ти!