Днес нека да обърнем внимание на една от нашите най-големи слабости, тъй като светите Отци казват, че  трябва да се борим и да насочим своето внимание и сили основно срещу най-голямата си немощ. Става въпрос за синдрома на малкия компромис. Това е коварно за християните изкушение, тъй като дяволът е по-голям хитрец от нас и в повечето случаи не подхожда грубо и директно, а пои християните с невидимата отрова на малките грехове. Те всъщност са малки само в нашите очи. Такива слабости са: гневът, обидчивостта, осъждането, самовлюбеността, тревожността, унинието, телевизорът, компютърът, леност за утренни и вечерни молитви, непосещаване на вечерните и утренните богослужения, закъсняване за светата Литургия, безкрайните грижи, резервираността към Бога и недоверчивостта към Него, правенето на добро впечатление и лъжливата любезност.

Тези неща на пръв поглед „облекчават” съжителството на християните с враждебно настроения към тях свят, но заради тях духовният ни  живот се превръща в мъчение, подобно на човек, който с единия крак е в рая, а с другия в ада, и изпитва същото страдание от изгарящия огън, както и тези, които са изцяло в огъня, та и по-голямо.

Който желае, може да си ги нанесе като подводен камък в картата на своята памет и да ги заобикаля, за да не претърпи корабокрушение.

За да анализираме и разобличим по-добре тази наша трудно видима слабост, ще разкажем една притча:

Вървяла по улицата тълпа от хора. Всеки от тях носел на своите плещи голям и тежък кръст. Пътят бил дълъг и труден. Между носещите тези кръстове имало и един хитрец. В удобен момент той свърнал в една глуха уличка и изрязал част от дървото. След това метнал кръста на рамо и с ехидна усмивка догонил тълпата. С лек товар на рамо хитрецът весело вървял. Вървели дълго, ден след ден, отмервайки километър след километър. Но хитрецът едно не знаел, че пътят по-нататък бил пресечен от бездънна пропаст. Когато тълпата стигнала до нея, всеки започнал да слага своя кръст над пропастта и така внимателно по него минавал оттатък. А на нашия хитрец кръстът бил къс и не стигал до другия бряг на скалата. Всички преминали оттатък, останал само той. От другата страна се виждал чуден, прекрасен дворец, а до ръба на бездната бил дошъл сам Царят Домовладика. На рамото си бе донесъл съд с вода и коленичил, измивал нозете на отрудените и обременени пътници. С полите на дрехата Си ги избърсвал, а с кърпа, преметната през рамо им изтривал сълзите.

Преди да си тръгнат завинаги, Царят се обърна към мен и погледите ни се срещнаха над бездната. Аз видях две сълзи в очите на Спасителя.