В годините на своето детство човек се чувства сякаш безсмъртен. Изпълнен е с усещането, че животът едва-що е започнал и никога няма да свърши. С течение на възрастта това чувство ни напуска. Детството остава назад, без да го забравяме, а животът продължава. И когато дойде завършекът на това продължение, идва и смъртният край на живота. Кога точно настъпва той? Не е дадено на човек да знае това. Всеки от нас тайно се надява този момент да бъде отложен максимално във времето.

Невярващите се стремят като цяло да не мислят за това, защото е твърде опечаляващо. А вярващите знаят, че настъпването на смъртния край не означава умиране на душата и че животът на душата продължава. Нещо не така опечаляващо и безпросветно. С други думи, напълно възможно е да размишляваме за смъртта и за живота, без да изпадаме в тежка потиснатост и да се травмираме душевно.

И то не просто да размишляваме, а да проявяваме активно отношение към развитието на живота. На човек е дадено не само да усеща хода на своя живот - било то като дете, или като зрял индивид, - но и да управлява времето чрез своите душевни настроения, дори в известна степен - да подчинява на своите цели времето.

Подобно твърдение може да прозвучи твърде предизвикателно, но именно и най-вече така, като „стопани", са подхождали към живота си православните светци. Те не плували по течението. Не се оставяли да ги влачи ходът на времето. Светците сами определяли: „Ето това ще бъде за мен началото, ето това - краят." И извличали максимална полза от времето. Чрез преходното в земния си живот те се докосвали до вечността, до непреходното сияние на Бога.

Въпреки многобройната църковна литература на книжния пазар, винаги изпъква творчеството, свързано с основоположника на православното монашество, св. Антоний Велики. Някои от най-забележителните духовни напътствия, съхранени от традицията, са ни завещани чрез мъдростта на светителя Антоний. Сред тях има и напътствия относно времето в нашия живот. Тук ще цитираме някои от тях. Преподобни Антоний ни учи така: „Така че не унивайте и не се обезсърчавайте, след като започнете своите трудове, нито казвайте: дълго време вече пребъдваме в подвижничество; най-добре е с чувство, че всеки ден започваме отначало, да преумножаваме ревността си." („Добротолюбие")

Старецът отправял наставления към монасите. Онези от тях, които дълго пребивавали в подвижничество, нерядко се сблъсквали с особено тежко изкушение. Те изпадат в униние: „Трудите се тук вече много години. Отначало всичко върви уж добре, изпълва ви неутолима ревност както при всяко добро начало. После тръгва да се разпростира теготата - ден подир ден, година след година, - чувството за безсмислена загуба на време и усилия. Но ти вече не си онзи момък, който си бил отначало. Трябва да погледнеш по-зряло на своя път. А може би трябва да изоставиш теготата и да се върнеш в крайна сметка в бащиния дом, защото не само в килия човек може води християнски живот?"

Настроенията на униние у подвижника го докарват до изнемощяване, отслабват духовните му трудове. Опитният в духовните дела човек, преподобният Антоний, насърчавал събратята си с практически наставления: да не се вглеждат в продължителността на изминатия път, а всеки нов ден да бъде за тях ден начален. Така, с Божия помощ, те ще укрепят у себе си ревността и ще прогонят унинието.

Всеки нов ден може да бъде начало на някакъв нов етап, нова страница от живота ни. Това има сила не само за монасите, но и за хората със семеен живот.

Да отгърнем отново страниците на „Добротолюбие". И ще прочетем още разсъждения за значението на времето, пак под името на Великия Антоний. Този път - с противоположен знак. Цитатът гласи така: „Защото, ако ние започнем да живеем като умиращи всеки ден, то няма да съгрешим. А това значи: пробуждайки се всеки ден, да мислим, че няма да доживеем вечерта, и лягайки да спим - че не ще се пробудим; защото поради нашето естество не ни е известен пределът на нашия живот, както не е известно и каква мяра му определя всекидневно Провидението".

Тук виждаме друга картина на нещата: човек върви по своя път, без да знае кога ще настъпи краят на земните му дни. И това може да изпълни душата му с някои лекомислени настроения. Ние гледаме пред себе си с нагласата за дълъг живот и заредени с мисълта, че ще намерим време за всичко и че някои неща може даже да ги отложим: „На изповед трябва непременно да отида. След последното ми изповядване понатрупах пак грехове, имам за какво да се кая. Само че скоро няма да мога да го направя, ще гледам поне богослуженията да посещавам. Наближава вече и Великият пост, чакай да видя в календара - да, за него може и да намеря сили."

Само че за никого земният живот не е безкраен. И кога ще дойде денят, когато Провидението ще ни призове, знае само Бог. Ето защо преподобният Антоний смята за правилно да помним: „Утрото настъпи, но дали ще доживея до вечерта, не зная. Време е да заспивам, но дали ще ми даде Господ да се пробудя, това не ми е известно. Може и да ми е останало съвсем малко време до мига, в който ще трябва се изправя пред Съдията. Прости греховете ми, Господи."

Когато човек поддържа у себе си чувството за наближаващия съд, той укрепва покаянието си и решимостта си да противостои на греховните съблазни.

Животът ни може да е дълъг, но може да е и кратък, и това, безспорно, е важно за нас. Но още по-важно е дали той ще се окаже едно безплодно съществуване, или достоен живот.

Ако в своето ежедневие помним словата на преподобния Антоний, животът ни ще бъде дълбоко осмислен, пълноценен, християнски.

Всеки наш ден може да го започваме като „ден първи". От друга страна, всеки наш ден може да го виждаме като „ден последен". И така докрай, всеки мой ден: това е „ден първи и ден последен".

В един такъв ограничен отрязък от време, наречен „днес", животът буквално се превръща в нещо по-плътно и по-компактно. Поставен в такъв сегмент от време, животът добива особена стойност. Уплътнявайки живота си, човек диша дълбоко, напоен с благодат. Няма място за униние, няма място за нерадение, трябва да живеем в Бога.

www.pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова