“Ако ис­каш да бъ­деш съвършен, иди, про­дай имо­та си, и раз­дай на сиромаси; и ще имаш сък­ро­ви­ще на небето; па дой­ди и вър­ви след Мене” (Мт. 19:21), каз­ва Христос на бо­га­тия младеж. “Ако ня­кой ис­ка да вър­ви след Мене, не­ка се от­ре­че от се­бе си, да взе­ме кръс­та си и Ме последва; защото, кой­то ис­ка да спа­си ду­ша­та си, ще я погуби; а кой­то из­гу­би ду­ша­та си за­ра­ди Мене, ще я на­ме­ри” (Мт. 16:24-25), каз­ва Христос на уче­ни­ци­те Си. “Който оби­ча ба­ща или май­ка по­ве­че от Мене, не е дос­то­ен за Мене; и кой­то оби­ча син или дъ­ще­ря по­ве­че от Мене, не е дос­то­ен за Мене” (Мт. 10:37). Тези ду­ми на Спасителя съ­дър­жат ця­ла­та “фи­ло­со­фия” на монашеството. То е из­бор за онези, ко­ито се стре­мят към съвършенство, ко­ито ис­кат да след­ват Христа и да от­да­дат ду­ша­та си за Него, ко­ито ис­кат да при­до­би­ят сък­ро­ви­ще на небесата. Подобно на търговец, който, от­к­ри­вай­ки ху­бав бисер, е го­тов да се от­ка­же от ця­ло­то си богатство, за да го притежава, та­ка и мо­на­хът се от­каз­ва от це­лия свят, за да при­до­бие Христа. И жер­т­ва­та би­ва отплатена, за­що­то наг­ра­да­та е голяма: “Тогава Петър от­го­во­ри и Му рече: Ето, ние ос­та­вих­ме всич­ко и Те последвахме; какво, прочее, ще ста­не с нас? А Иисус им рече: всеки, кой­то ос­та­ви къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, за­ра­ди Моето име, ще по­лу­чи сток­рат­но и ще нас­ле­ди жи­вот ве­чен” (Мт. 19:27-29).

По вся­ка ве­ро­ят­ност мо­на­шес­т­во­то съ­щес­т­ву­ва в Църквата от един мно­го ра­нен период, но ста­ва ма­со­во яв­ле­ние през IV в., ко­га­то се прек­ра­тя­ват го­не­ни­ята сре­щу християните. Ако пре­ди то­ва вя­ра­та е би­ла под­виг и жертва, го­тов­ност за мъченичество, то то­га­ва хрис­ти­ян­с­т­во­то ста­ва дър­жав­на ре­ли­гия и тър­са­чи­те на подвизи, жа­ду­ва­щи­те за скър­би и лишения, тър­се­щи­те “тес­ния път”, се ус­т­ре­мя­ват към пустинята, за да съз­да­дат там своя “дър­жа­ва в дър­жа­ва­та”. Безплодните пре­ди то­ва пус­ти­ни на Египет, Палестина и Сирия би­ват за­се­ле­ни от монаси, ко­ито ги прев­ръ­щат в градове: “В пла­ни­ни­те се по­яви­ха манастири, пус­ти­ня­та се на­се­ли от монаси, ос­та­ви­ли соб­с­т­ве­нос­т­та си и при­чис­ли­ли се към не­бес­ни­те жители. Манастирите в пла­ни­ни­те на­по­до­бя­ва­ха скинии, из­пъл­не­ни с бо­жес­т­ве­ни­те ли­ко­ве на псалмопевци, лю­би­те­ли на учението, постници, молитвеници. Това бе­ше ед­но осо­бе­но мяс­то на бо­го­чес­тие и правда: ня­ма­ше ни­то потисник, ни­то пък потиснати, бир­ни­ци­те ни­ко­го не притесняваха; има­ше мно­го подвижници, и всич­ки с ед­на об­ща цел - да се под­ви­за­ват в доб­ро­де­тел­та” (Житие на преп. Антоний Велики). Скоро след то­ва ма­нас­ти­ри се по­явя­ват и в градовете: в сре­да­та на VI в. са­мо в Константинопол е има­ло 76 манастира.

Монашеството през IV - V в. съ­щес­т­ву­ва­ло в три раз­но­вид­нос­ти - общежително, пус­тин­но­жи­тел­но и полуотшелническо. В об­ще­жи­тел­ни­те ма­нас­ти­ри всич­ки жи­ве­ели заедно, все­кид­нев­но и по ня­кол­ко пъ­ти на ден се съ­би­ра­ли в хра­ма за богослужение.

Отшелниците жи­ве­ели все­ки по­от­дел­но и оти­ва­ли в хра­ма са­мо в неделя, за да се при­чес­тят със све­ти­те Тайни.

Средният път бил онзи, при кой­то мо­на­си­те жи­ве­ели на гру­пи от по двама, трима. “Цялото мо­на­шес­ко жи­тие се съ­дър­жа в три на­чи­на на уред­ба и подвизаване: или в под­виж­ни­чес­ко уеди­не­ние и отшелничество, или в то­ва да без­мъл­в­с­т­ват с едного, най-мно­го с двамина, или най-нак­рая в това, тър­пе­ли­во да пре­би­ва­ват в общежитието. Не се отклонявай, каз­ва Еклисиаст, ни­то надясно, ни­то наляво, а вър­ви по цар­с­кия път. Средният на­чин на жи­вот е под­хо­дящ за мно­зи­на” (преп. Йоан Лествичник). Понастоящем в Руската Църква има пре­дим­но об­ще­жи­тел­ни манастири. На Атон са се за­па­зи­ли всич­ки­те три ви­да монашество.