Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (вж. Иоан 4:24). Думите на Христос: „с дух и с истина” може да се разбират в двоен смисъл – в Духа на Истината, Който изхожда от Отца (вж. Иоан 15:26), и в духа и истината, присъщи на каещия се човек (вж. 1 Иоан. 1:8-10). Светият Дух слиза върху човека и той, като образ Божи, сам става истинен под въздействието на божествената Истина.    Нашето битийно съединяване с Бога на Любовта предполага сливане на две воли – божествената и човешката. Самото съединяване се извършва в състояние на любов. Бог – Личностен Дух, и човекът-личност се съединяват в едно във вечния Акт на божествения Живот. И този е начинът, по който човек познава Бога.   Придобиването на тази Любов е крайната цел на християнския подвиг, но за да я постигне, човек трябва да извърви дълъг и труден път. Възможно е, по дар свише, в отделни моменти той да почувства Божието посещение с огромна сила – тогава, когато душата в порива на разкаянието за своите грехове става способна да възприеме Светлината, изхождаща от Бога. Тези първи посещения на благодатта обаче не са придобитото навеки състояние на спасените. Това е все още само „неправедно богатство”, което може да се отнеме, ако нямаме вярност. Не е възможно да запазим тази благодат, да останем верни във всичко, на което тя ни учи, без дълги години плач от дълбините на сърцето (вж. Лук. 16:9-12). Онзи, който мисли иначе, не следва нашите отци, а ние се стараем да пребъдваме в наследеното от тях предание на светия живот.   Пътят на Господа е такъв: Той се явява на човека, който се кае нелицемерно, и човекът възприема Любовта Му в нетварната Светлина по извънвремеви начин. Повтаряме все тази дума – Любов, но в нея се съединяват онтологически и надмирната премъдрост, и безпределното величие с присъщото му безкрайно смирение, и всепобеждаващата красота, и дълбокият мир. Когато Бог посети човека, Той го прави причастник на Своето Битие, неописуемо със земното слово. Тогава ни завладява едно-единствено желание – да придобием божествената Любов, която сме познали, така че тя да се превърне в наша неотнимаема природа за вечността.   Когато Бог види, че вече нищо в целия свят не може да откъсне душата от Неговата Любов (вж. Рим. 8:35-39), настъпва периодът на изпитанията, тежки наистина, ала без тях дълбините на тварната и на нетварната форма на битие ще останат неведоми за нас. Това изпитание е „жестоко” – сякаш невидим меч отсича човека от възлюбения Бог, от Неговата невечерна Светлина. Човекът е поразен във всички измерения на своето същество. За него остава напълно неразбираемо защо „връзката на любовта”, сторила му се вече окончателна в молитвата, подобна на гетсиманската, се сменя с ада на богооставеността. Отговор на това недоумение откриваме в дванадесета глава на Посланието до евреите, особено в стихове 26-29. Но преди всичко и най-вече имаме „пример” в Самия Христос. На Голгота, прикован на кръста, Той извиква към Отца: „Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46), а след това отронва: „Свърши се! И като наведе глава, предаде дух” (Иоан 19:30). Така на нас ни е открита Тайната на Божията Любов: пълнотата на понизяването предхожда пълнотата на съвършенството.   Любовта, чийто пламък е хвърлен от Христос в човешката душа, има следното удивително свойство: тя води човека по никому недостъпни бездни и висоти; дава му да побеждава всяко страдание и дори смъртта; многократно го захвърля в неописуемия безкрай, където той е „сам” и се измъчва, защото иска да види отново Светлината на възлюбения Бог.   Такъв е процесът на очистването на нашата природа, заразена от луциферичната отрова. Христовият път води от относителното, непрестанно изменчивото съществуване към безотносителното, непоклатимо Царство. На човешкия дух е присъщо безпокойство, тъй като вследствие на падението е откъснат от съвършената любов на Отца. Божият образ – човекът – търси святото, неизменно, абсолютно Благо. И кой би могъл да опише любовта към това Благо? Къде да намерим думи, които могат да изразят поне частица от мъката на душата поради раздялата й с Бога? 

архимандрит Софроний Сахаров 

Сега ще се отклоня от общите богословски и аскетически положения, за да отбележа някои „детайли” от многовековния опит на християнските подвижници, като ще се постарая да сторя това съвсем накратко. Духовният плач се променя по своя характер в зависимост от състоянието, в което пребивава аскетът – понякога идват дори сладостни сълзи от близостта на Бога на Любовта, Който обгръща целия човек. По-чест е обаче междинният плач, в който се сливат радост и печал. В началото на покаянието преобладават горестните сълзи, които се пораждат или от съзнанието за робството ни на греховните страсти, или от намаляването на осезаемата благодат, или от мъката поради богооставеността. Има също и плач от състрадание към човечеството и дори към цялото творение. Във всички тези свои разновидности духовният плач умива човека от сквернотата, полепнала по него в хода на ежедневния живот, и обновява силата на стремежа му към Божия Свят. Плачът от любов към Бога приобщава целия човек към Възлюбения Господ: умът, душата и дори тялото – всичко здраво се съединява в единно цяло, което се движи към нетварната Светлина. Този плач разкъсва тесния кръг на земното ни съществуване, извежда освободения от насилието на греховните страсти човешки дух в небесните сфери; дава ни опит за безстрастието, освещава целия наш „състав”.

Според учението на нашите отци, ако нямаме сълзи, това показва, че молитвата ни все още не е достигнала своята първа степен на възхождане към Бога. Впрочем, когато физическите сълзи пресъхнат, може да ни се даде друга молитва, без думи, като тихо усещане за благодатта на Светия Дух вътре в нас, и тогава мирът, надвишаващ всеки ум (вж. Фил. 4:7), изпълва сърцето ни. Такова възвишено съзерцание обикновено се появява у човека след молитва, в която е принесъл докрай жертва на любов към Бога.