Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4). Усещам в сърцето си борба: как да говоря на съвременниците си за светия плач? Зная, те смятат за срамно възрастните хора да плачат, независимо от причината. Да, наистина е срамно да се плаче, но само за преходни неща: за кариера, имущество, привилегии, обществено положение, за здравето или други подобни неща. Но плачът, за който предстои да говорим, засяга нашите отношения с Вечния Бог и принадлежи на друго равнище на битието.   Този плач се поражда от докосването ни от Божия Дух. Духът ме посети... изпълни сърцето ми с нетленна любов, а ума порази с нови съзерцания... Отнесе духа ми в сферите на нетварното Битие. Огънят на гетсиманската молитва – на състраданието към целия потънал в страдание тварен свят – се доближи до моето крехко същество и то изцяло се предаде във властта на посетилата го Любов. С такъв плач са плакали апостолите и нашите отци, приели небесното благословение. Сам Христос е хвърлил този Огън върху земята на нашите сърца (вж. Лук. 12:49, 22:44).   Светата сила на Божията Любов твърде рядко се излива върху нас в такава степен, тъй като нейният пламък е непоносим за човешката природа в сегашното й състояние. Нашето възраждане обикновено започва с явяването на нетварната Светлина, която ни разкрива тайната на разрива ни с Бога. Тогава сърцето няма друг начин, освен плача, за да изрази пред Бога своето умиление, своята печална любов.    Наивен е оня, който си мисли, че може да върви по пътя след Христос без сълзи. Ако вземем сух орех и го притиснем с тежка преса, ще видим, че от него ще потече масло. Нещо подобно става и със сърцето, когато невидимият огън на Божието слово го обхване от всички страни. Сърцето ни се е вкаменило от нашия животински егоизъм и дори още по-лошо – от спазмите на гордостта. Но има наистина такъв Огън (вж. Лук. 12:49), който може да разтопи и най-твърдите метали и камъни.   Човек, който нито веднъж в живота си не е усетил приближаването на този Огън близо до себе си, няма да разбере за какво става дума тук. Първите слова на евангелската проповед: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17) ни призовават към коренна промяна на целия ни живот. Тази промяна може да се осъществи единствено чрез сливането на нашето огнено желание с действието на небесния Огън, който ще смекчи сърцето ни, и то, вече смекчено, ще започне отново да се изковава като под ударите на мощен чук.   следва  Превод: Ивайло Данов, Мила Игнатова   Из книгата "Ще видим Бога както си е", ИК Омофор

Нищо друго, освен святата любов, не ще отключи сълзите в сърцето на християнина. Писанието казва, че Иисус, „понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Иоан 13:1). И единствено това „докрай” обяснява проливането на кървавата пот по време на молитвата в Гетсимания. Там, където няма любов, няма и сълзи, дори и аскетическият подвиг да достигне крайните си форми – усилени медитации, продължителен пост, сурови условия на живот в уединение от света. За това има немалко примери и в християнския Запад, и в нехристиянския Изток.

Когато ни завладее духът на смирението, тогава потичат сълзи от дълбините на сърцето. За този плач Христос казва: „блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4). С каква утеха? С утехата, дадена от Светия Дух, Когото Христос е нарекъл Утешител. Тази утеха не е от психологическо или физиологическо, а е от онтологическо естество, присъщо на божествената вечност.