Духовният плач по своята същност е съвсем различен от душевния. Той е свързан с непрестанното помнене на Бога в болезнена скръб от разрива с Него. Страстният, душевният плач убива тялото, смазва жизнеността му, докато духовният плач очиства човека от смъртоносните страсти и така целия го оживотворява. Горещият плач очиства ума от страстните образи. Чрез него в душата слиза свише духовно мъжество и човек превъзмогва тревогите и страховете си. Колкото по-дълбоко ни завладява покайният плач, толкова по-пълно се освобождаваме от множеството уж естествени нужди, както и от разрушителни страсти като гордостта и гнева. Тогава вътре в нас се вселява непознатата допреди радост от свободата.   Само онзи, който не е изпитвал убийствената власт на греха над себе си, може да мисли, че заповяданото от Евангелието преобразяване на нашата природа е възможно без плач. Този плач, горчив в началото на покаянието, след това се преобразява в сълзи на възторг от божествената Любов. Това е знак, че молитвата ни е чута и че по нейното действие навлизаме в нов, вече нетленен живот.   Духовният плач е явление от небесен порядък. Опитвам се, но не мога да си спомня някога да съм плакал в зрялата си възраст. А все пак животът ми съвпадна с най-страшните събития на нашия век. Много пъти съм бил не просто в трудни, а наистина в смъртно-опасни положения. Когато обаче чрез явилата ми се Светлина съзрях дълбочината на своето падение, започна да ме обзема плач, който не можех да спра: той беше по-силен от мене в завладялото ме отчаяние. Отначало плачех за самия себе си, ужасен от собственото си падение. После плачех за хората, които не познават Бога – изпълнен бях със състрадание към тях, заради трагичното им състояние вследствие на това незнание. А на Атон, и особено в пустинята, по време на Втората световна война, ридаех горчиво за целия свят.
 архимандрит Софроний Сахаров

следва

С промяната на вътрешното ми състояние се променяше и характерът на плача. От време на време и сърцето, и умът ми живееха в чуден покой, а сълзите ми ставаха „сладки” от любовта. Но когато Духът Господен се отдръпваше и диханието на безсмъртния живот в мене угасваше, тогава в сърцето ми проникваше мъчително безпокойство и дори страх. Молитвата ми приемаше формата на съкрушително отчаяние и понякога с часове лежах, притиснал лице към земята. Останал без сили, се прехвърлях на твърдия одър; сълзите продължаваха да текат, а умът мълчеше в изнемога.

Бих искал да говоря съвсем просто за тези „явления”, но тогава за читателя ще остане скрита тяхната могъща сила, която несъмнено надхвърля човешката мяра, тъй като са дар свише.

Дълго време в ума ми звучеше: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог” (Евр. 10:31). Страшна обаче е и богооставеността. Извън Бога на Любовта всичко е безсмислено – душата усеща себе си като захвърлена в мрака на смъртта (вж. 1 Кор. 13:1-3). Страхът от тази тъмнина е мъчителен, защото тя не е само извън, а и вътре в мене, сякаш ми е присъща. Но когато нетварната Светлина ме освобождава от моя вътрешен ад, тогава всички страсти отстъпват и аз разбирам, че Господ Вседържител може да даде и на мене да господствам, така както Той господства: да бъда свободен от всяка чужда власт, неуязвим за всяка злоба.