Истинският духовен плач е следствие от действието на Светия Дух. Заедно с него върху нас слиза и нетварната Светлина. Сърцето, а след това и умът, намират сили да вместят в себе си цялата вселена, да обичат цялото творение. Духовният плач не е безсмислен: той е отправен към Бога и, пребивавайки в Бога, човек състрадава на целия свят в молитва със сълзи за цялото човечество. Отците ни съветват да пазим този дар чрез изпълняване на заповедите, за да не би да оскърбим Светия Дух с някакъв грях. Този дар обаче не може да се „култивира”, тъй като е извън пределите на тварната ни природа: той е благодат, а Божията благодат не е в наша власт.   Понякога сълзите на любовта се дават изобилно и текат като река. Но в периодите на богооставеност всичко вътре в нас пресъхва и в очите ни едва се събира някаква капчица, подобна на капка гореща кръв от ранено сърце. Онзи, който не е изпитал върху себе си действието на небесния Огън (вж. Лук. 12:49), няма да разбере казаното дотук.   Отново ще дръзна да напомня: подвижниците стоят пред Божия съд със страх, защото се решава тяхната съдба не за преходни неща, а за вечността – дали ще пребивават в Светлината на Лицето на Всевишния, или във „външната тъмнина” (Мат. 25:30). Поради това те стават безчувствени за земното си положение: техният ум е в Бога и когато дойде „утешението” от Отца на светлините, плачещият с лекота прощава всички нанесени му неправди, защото духът му е бил издигнат от земята на небето; и в Светия Дух той става способен да обича дори и враговете си.

архимандрит Софроний Сахаров

Но и сега още казва Господ: обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание” (Иоил 2:12). „Блажени плачещите, защото те ще се утешат”, е казал Господ за вечни векове. А и Сам „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и биде чут поради благоговението Си” (Евр. 5:7). Така на всеки един човек, който се стреми към божествената вечност, предстои да върви именно по този път: „със силен вопъл и със сълзи”, за да се спаси от властващата над нас смърт – от греха.