Но понякога ти се иска да се молиш със свои думи, макар и несъвършени. Както понякога на човек му се иска да попее със собствения си глас, иска му се да каже на приятеля си нещо лично със свои думи, да изрази себе си.

Това е много важно. Трябва да се научим да говорим с живия Бог на езика на живия човек. Ние обаче стоим по отношение на Бога в истина: цялото наше отношение към Него трябва да бъде истинно и правдиво. Пристъпвайки към молитвата, ние трябва ясно да си представим с какво сме застанали пред Бога и да Му го заявим открито и честно. Да кажем или: "Господи, измъчих се от тъга по Теб! Цял ден мина, през който животът ме мачка, чак сега настъпи спокойствие, едва сега мога да побъда с Тебе..." Или може да се случи да станем и да кажем: "Господи, какъв срам беше днес! Колко недостойно се държах за човешкото си звание. Уплаших се да поема отговорност и я прехвърлих от болната глава на здравата, излъгах, бях нечестен, опозорих се и така опозорих и Теб. Прости ми, Господи!..." Понякога заставаме за молитва и в същото време знаем, че някъде в дълбочината на душата си искаме да се срещнем с Бога, но или в главата ни се въртят разни мисли, чувства, които никак не върви да останат на нашата среща с Бога, или сме така уморени физически и изобщо не изпитваме никакви чувства. Ако ни попитат: какво чувстваш сега? - бихме казали: нищо друго освен болки в тялото от дългия изморителен ден, освен опустошение в душата... Случва се и да се промъкне такава мисъл: "Дай да се помоля по-бързо, че да си дочета книгата, дето съм я започнал, да си довърша разговора, или да се върна към онези свои мисли..."

Всичко това трябва да го кажеш пред Бога, за да бъдат отношенията ти с Него правдиви, за да не се преструваш, да не си даваш вид, че уж "да, Господи, нищо друго не желая освен едно, да се срещна с Тебе!", когато в действителност сърцето ти е заето с нещо друго.

И ако сме имали достатъчно мъжество, правдивост, честност така да застанем пред Бога, тогава молитвата ни би била правдива и по-нататък. Бихме могли да изразим пред Бога радостта си от това, че ето на, най-сетне светъл лъч, и мога да побъда с Теб - както става, когато си с приятел, с жена си... Може да се случи, засрамени, да кажем: "Господи, аз Те знам, Ти си моят Бог, а не ми се иска да побъда с Теб - какъв позор! Срам ме е! Така не се държа и с приятелите си..." Понякога пък се изправяме пред Бога и казваме: "Господи! Денят ми беше позорен и унизителен - показах се недостоен за званието си на човек, какво да кажа за званието си на християнин - прости ми! Дай ми покайно чувство. Разтърси душата ми до дълбините й, за да се очистя, да се опомня и това никога повече да не се повтори..."

Ако започваме молитвата си по този начин, молитвата ни би станала жива, защото е тръгнала от живата струя на душата ни. Нека пристъпим към това! Да се опитаме да се молим на Бога с истина, и тогава ще ни се даде да се молим и с дух.

Митрополит Антоний Сурожки